Златна есен със „Златни“ рожденици – кои български актьори празнуваха през октомври

Ивайло Захариев е роден на 4-ти октомври 1984 г.

Актьорът става известен с ролята си на доброто ченге Мартин в сериала на БНТ „Под прикритие“. През 2007 г. завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Атанас Атанасов.

Играе в постановките „Поручик Бенц“ по романа на Димитър Димов, „Агенти“, „Underground“, „Спасителят“, „Железният светилник“ по романа на Димитър Талев и др. Снима във филмите „Пистолет, куфар и три смърдящи варела“ (2012 г.) – сценарист и режисьор Георги Костов, сериала „Под прикритие“ (2011 – 2016 г.) по идея на Димитър Митовски, „Love.net“, „Лов на дребни хищници“ – режисьор Цветодар Марков.

Ивайло Захариев говори открито за вярата си в Бог и е посветен на каузата си да помага на наркозависими. Заедно със свои приятели организират седмични сбирки за хора, които търсят изход от проблеми със зависимостта. Негова лична кауза е и осигуряване достъп до култура, информация и забавление на глухите в България. Ивайло владее жестомимика и работи с театър „Мим-арт“, съставен от глухи актьори. Стартира кампания в БНТ „Да дадем смисъл на образите“ за субтитриране на български филми и сериали, с цел да станат достъпни за глухите зрители.

Любопитно за повечето хора, а всъщност достойно за възхищение е, че Ивайло Захариев е изключително принципен и морален човек до такава степен, че първата целувка с любимата му жена и съпруга се случва едва на сватбената им церемония. Актьорът споделя, че с Марияна (съпругата му) заедно взимат решението да запазят физическата близост за брака. В интервю Ивайло Захариев казва: „Физическата близост всъщност замъглява ума и сетивата. Емоциите привличат двама души, но и объркват, когато става дума за взимане на съдбоносни решения. Радвам се, че преди да дадем воля на страстта си, успяхме да се опознаем и да вземем решение да бъдем цял живот заедно. Сега вече вярвам, че с Марияна можем да посрещнем всяко предизвикателство на живота и да го преодолеем заедно.“

снимка: theatre-art-bg
снимка: theatre-art-bg

Никола Стоянов е сред изгряващите млади актьори на българското кино и театър.

Роден е на 10-ти октомври 1988 г. През 2011 г. завършва „актьорско майсторство за драматичен театър“ в НАТФИЗ в класа на проф. Атанас Атанасов, след което продължава с магистратура „театрална режисура“.

Никола играе на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“, Народен театър „Иван Вазов“ и Театрална работилница „Сфумато“ в София. Някои от постановките, с негово участие са: „Крал Лир“, „Дамата с камелиите“, „Карлсон, който живее на покрива“, „Скъпа Елена Сергеевна“, „Господин Балкански“, „Пилето“ и др. Широка популярност му дава сериалът „Революция Z“ в ролята на 15-годишния бунтар и мечтател Тино. Играе във филма „Миграцията на паламуда“, както и в друг популярен сериал – „Връзки“.

В свое интервю актьорът споделя, че за него любовта е всичко и вярва в добротата и човечността. Той е деен и обича да се занимава с много неща. Винаги си намира задачи за изпълнение и мечти, които да сбъдва. Пожелаваме му на добър час и вярваме, че с таланта и труда си ще успее да покори много сцени.

Мариус Куркински се появява на бял свят на 15-ти октомври 1969 г. в град Нови Пазар с рождено име Ивайло Василев Стоянов.

От дванадесет годишен се занимава с театър. През 1993 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ – актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Киркор Азарян, а след две години и кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. Мариус Куркински е носител на много награди за актьорското си и постановъчно майсторство. С голям успех са гастролирали в чужбина негови постановки.

Наред с многобройните театрални спектакли, Мариус непрекъснато провокира себе си с моноспектаклите си, на които е и режисьор, и изпълнител. Това са: „Дон Жуан“ по Молиер (1993 г.), „Песен на Песните“ по библейски текстове (1993 г.), „Евангелие по Матея“ (1997 г.), „Самият човек“ по Андрей Платонов (1999 г.), „Сънят“ от „Светът в 10 ½ глави“ на Джулиан Барнс (2001 г.), „Сътресение“ по Н. Хайтов (2006 г.), „Български разкази“ по произведения на А. Каралийчев, народни приказки и предания (2010 г.), „Сънят на смешния човек“ по едноименния разказ на Фьодор Достоевски (2014 г.), „Юбилей“ от А. П. Чехов (2015 г.).

Мариус Куркински е явление в българския театър. Той е творец, напълно отдаден на Мелпомена. Като че ли няма нещо, което да го вълнува повече от случващото се на сцената. „Човек е това, в което вярва“, гласи един от популярните цитати на Чехов и с годините Мариус Куркински все по-успешно живее и твори в тази посока.

Той е човек в процес на промяна, твърди за себе си. Нещото, в което вярва абсолютно и безпрекословно е Бог, а личната му философия и посланието му към човека е да осъзнае подчинението си към Бог. Мариус никога не си почива, зарежда се от представленията си, а любим момент от деня му е когато отива към театъра. Нищо не го разсмива, нищо не е достатъчно смешно, за да го разсмее: „Аз се смея ей така, все едно е тик“, казва Мариус. Всичко може да го натъжи. Вбесява го… Мариус Куркински. Обожава зимата, харесва студа. Любимото му време за разходки е когато температурите са минусови.

Ето и философското му отношение към любовта:

„Свойството на любовта е да съществува. Независимо дали е споделена, или не, дали го искам или не, нея просто я има и ние живеем в това. Няма обичаш ли ме или не ме обичаш. Дали сте заедно или не. Няма дали ти се дава или не. Любовта просто е тук. Тя не пита приемаш ли я, другият приема ли я. Тя просто идва в града, в който живееш, намира те и толкова. И вече е проблем на хората дали от това ще създадат за себе си смъртоносно преживяване, или ще го приемат като част от душата си. Аз го приемам като част от душата си. Не искам нищо, не търся своето, както се казва в Библията. Не безобразнича. Мисля, че живея в любовта.“

Апостол Карамитев – един от най-големите актьори на българския театър и кино е роден на 17-ти октомври 1923 г.

Притежавал е завидна за времето си сценична техника. Талантът му блести на сцената на Народния театър, както и на снимачната площадка на многобройните му филми – емблеми за българското кино. Като преподавател във ВИТИЗ, Апостол Карамитев е кумир за студентите си.

На 25-годишна възраст се жени за актрисата Маргарита Дупаринова, от която има две деца – Момчил и Маргарита.

Някои от филмите с участието на големия актьор са: „Утро над родината“ (1951 г.), „Под игото“ (1952 г.), „Песен за човека“ (1954 г.), „Това се случи на улицата“ (1956 г.), „Легенда за любовта“ (1957 г.), „Любимец 13“ (1958 г.), „Специалист по всичко“ (1962 г.), „Рицар без броня“ (1966 г.), „Бялата стая“ (1968 г.), „Един снимачен ден“ (1969 г.), „Сватбите на Йоан Асен“ (1975 г.) и други.

Апостол Карамитев е роден край морето – в Бургас. Завършва е италианското училище и научава езика перфектно. Години по-късно спокойно е можел да мине за римлянин. Още на младини красивата му външност заедно с таланта му му спечелват толкова почитателки, че два огромни куфара не му стигат да събере всички любовни писма, които получавал. Още първите изяви на младия бургазлия го превръщат в звезда. Близки до него разказват, че той никога не пестял сили и се впускал в ролите си, без да ги подбира – никога не търсел „супер роли“.

Легендарният актьор бил изключително щедър и състрадателен човек. Случило се веднъж да купи на възрастна жена на улицата нови обувки, палто, калпак и ръкавици. Под негова опека били двама бедни студенти. Не подминавал и несгодите на свои по-възрастни колеги – из София скитал беден, изпаднал, но много горд и достоен артист – Караджата. Апостол Карамитев се опитал да му даде „хонорар“ веднъж. Караджата отказал да вземе „милостиня“ и върнал парите на покъртения и възхитен актьор.

Съдбоносна е възрастта, на която си отива Апостол Карамитев – едва навършил петдесет години. Сякаш някой отгоре чул молитвите му да си отиде млад и красив, да не претърпи мъчителните метаморфози на старостта.

Смъртта го застига по време на снимките на филма „Сватбите на Йоан Асен“ и ролята се доиграва от Коста Цонев. Сякаш ранният му край е предсказан още през 60-те години, когато писателят Светослав Минков го поканил да напише спомените си – нещо, което хората обикновено правят в края на житейския си път. „Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите. Но нека оставим Бог да реши!“, реагирал актьорът.

Когато получава своята медицинска присъда – рак, Апостол Карамитев започва да снима интензивно. Иска да довърши започнатия филм за един от най-великите български царе. Екипът бърза, защото Карамитев смята, че ще има сили да изиграе на екрана и Симеон Велики. Но получава мъчителни гърчове по време на снимките и направо изтлява пред своите смаяни и покъртени колеги.

Последното си писмо Апостол Карамитев пише до Невена Коканова. В него той казва, че снима с 37 кг. дрехи и доспехи на гърба си, но ще се пребори. Писмото си завършва пророчески:

„Ако оживея, ще ти се обадя пак. Трябва да си ми много скъпа, щом в предсмъртния си час се сещам за теб.

Подпис: Кандидат – покойник Апостол“

Днес е останал само споменът за симпатичния „хъшлак“, театралния чародей Апостол Карамитев, избелелите снимки, лентите с великолепните му ексцентрични и трагикомични завоевания на малкия и големия екран, както и ролите му от радиото. Не е много, но се оказва, че за талант като Карамитев и това е достатъчно, за да остане сред най-големите фигури в националната ни култура и изкуство.

Владимир Пенев е роден на 24-ти октомври 1958 г. От 1982 г. е магистър по „актьорско майсторство за драматичен театър“.

Учил е в класа на проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През годините Владимир Пенев играе на сцените на Младежкия театър в София, Народен театър „Иван Вазов“, „Малък градски театър зад Канала“, „Театър 199“. Има няколко запомнящи се роли в киното и телевизионните сериали – „Нещо във въздуха“ (1993 г.), реж. Петър Попзлатев, „Приятелите на Емилия“ (1996 г.), реж. Людмил Тодоров, „Рапсодия в бяло“ (2002 г.), реж. Теди Москов, „Патриархат“ (2005 г.), реж. Дочо Бояджиев, „Дзифт“ (2008 г.), реж. Явор Гърдев, „Love.net“ (2011 г.), реж. Илиян Джевелеков, „Под прикритие“ (2011 – 2016 г.), „Недадените“ (2013 г.), „Четвърта власт“ (2013 г.), „Прелюбодеяние“ (2015 г.), реж. Явор Веселинов.

Спецификата на гласа и безспорния му талант му осигуряват и кариера на озвучаващ актьор. Участва в първия специално направен за телевизията дублаж за филма „Мисис Даутфайър“. Работи по американски сериали като „Туин пийкс“, „Досиетата Х“, „Шотландски боец“, „Дневниците на червените обувки“, „Монк“, „Двама мъже и половина“, „От местопрестъплението: Ню Йорк“, „Отчаяни съпруги“ и много други. През 2013 г. получава наградата „Дубларт“ за цялостен принос.

Носител е на множество награди, измежду които „Златна маска“, „Икар“, „Аскеер“ (1996 г.), „Аскеер“ (2007 г.), „Риека“ (2007 г.), „Златна ракла“ (2000 г.). През 2010 г. е номиниран за „Аскеер“ за поддържаща мъжка роля.

Владимир Пенев е от онези актьори, които дълго търсят себе си, преди да овладее изкуството да се превъплъти в някой друг и да се превърне в една от най-ярките личности на българското кино и театър. Началото на актьорския му път започва на шега – като ученици с актрисата Ваня Цветкова се събирали в една компания. Всички били влюбени в нея, включително и той. Веднъж тя споделила, че ще кандидатства във ВИТИЗ и Владо спонтанно оповестил, че и той има същото намерение. Всички му се изсмели, защото, както сам актьорът оценява себе си, тогава бил „смотан и задръстен, и дебел, и пъпчив…“

Началото му във ВИТИЗ било истинско фиаско. Тъкмо бил приет и трябвало да отиде в казарма, а когато се завърнал не можел да направи и един етюд, а колегите му му се подигравали. Облаците обаче се разсеяли в трети курс, когато по време на изпит изпълнил монолог на Ричард III. Всички очаквали да се сгромоляса и да се провали тотално, но Владо Пенев направил такова превъплъщение, че възхитил и колегите, и преподавателите си. Пътят му във ВИТИЗ е белязан от голямата любов, породила се между него и актрисата Мартина Вачкова. Приятелството им продължава и до днес – двамата често споделят радостите и тъжните си моменти. Мартина Вачкова казва за него: „Всичко е за мен Владимир Пенев, мисля ли за него – грейвам. Не знам друго същество така да обичам. Дъщеря ми е свидетел, майка ми, приятелите. Гледам телевизия, телефонът звъни. Може да гледам най-тъжното нещо или да съм най-ядосаният човек, щом чуя или видя Владо – и грейвам.“ Обстоятелствата се стичат така, че двамата не се женят.

Актьорът има един брак зад гърба си, който трае 10 години. От бившата си съпруга има една дъщеря – Яна. Като прибавим към безспорно огромния му талант и чисто човешките му добродетели, които притежава, според близките и приятелите му – къщовник, домошар, отличен градинар, моногамен (отдаден изцяло на дъщеря си и жена си), това го прави един от най-желаните и обаятелни ергени в България.

Актрисата Касиел Ноа Ашер е родена на 29-ти октомври 1971 г.

Рожденото й име е Десислава Красимирова Спасова (Деса Красова). Дъщеря е на режисьора Красимир Спасов и актрисата от еврейски произход Рут Рафаилова.

През 1993 г. завършва „актьорско майсторство за драматичен театър“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Киркор Азарян и доц. Тодор Колев.

Касиел става известна още като студентка във ВИТИЗ с дебюта си като „Йовковата Албена“ и със скандалната си роля в „Дон Жуан в ада“ в театър „София“ през 1997 г. Постановки с нейно участие са „Любовникът“ на Харолд Пинтер, „Грехът Куцар“ (по „Албена“ на Йордан Йовков), „Сън в лятна нощ“ на У. Шекспир с реж. Александър Морфов, „Хеда Габлер“ на Хенрих Ибсен, реж. Красимир Спасов, „Дон Жуан в ада“, „Суматоха“ на Й. Радичков, „Спомени за една революция“ на Георг Бюхнер, „Дванадесета нощ“ на У. Шекспир, „Джойс“, „Фауст“, „Нищо по-хубаво“, „Доброто тяло“.

Актрисата има и редица роли в киното, сред които във филмите „Огледалото на дявола“ (2001 г.), реж. Николай Волев, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ (2008 г.), реж. Светослав Овчаров, „Зад кадър“ (2010 г.), реж. Светослав Овчаров, „Джулай“ (2012 г.), реж. Кирил Станков, „Цветът на хамелеона“ (2012 г.), реж. Емил Христов и др. През 2013 г. е одобрен сценарият за първия й авторски филм „Рокля Луна“.

Днес Касиел се насочва предимно върху реализиране на собствени театрални проекти, в които се откроява с нестандартния си и новаторски поглед върху модерната драматургия на ХХ в. Нейни режисьорски проекти са „Амок“ (2000 г.), „Оксижен“ (2003 г.), „Кокаин“ (2005 г.) с участието на Александър Сано, където е номинирана за „Аскеер“ за главна женска роля, „Ане – Мъртви градове“ (2007 г.), „Нищо по-хубаво“ (2010 г.) с награда за най-добра актриса на Европа, „Клер & Мадам & Соланж. Игра на Любов и Смърт“ (2012 г.) – носител на „Икар“ (2013 г.) и номинация за полет в изкуството на фондация „Стоян Камбарев“, „Театър, любов моя!“ по Валери Петров – с „Икар“ (2015 г.) за поддържаща женска роля и номинация за „Икар“ (2016 г.) за музика.

През 2000 г. актрисата променя името си на Касиел Ноа Ашер. „Касиел“ от иврит означава Божи престол, „Ноа“ – перла, а „Ашер“ е пустинна камениста територия, за която, обаче, спорят и палестинците, и евреите.

Касиел казва, че не обича да спазва правилата – тогава се губи удоволствието. „Великото предизвикателство на живота е да прецениш кое е важно и да се абстрахираш от всичко останало.“ „Важно е да се движа, да се движа, да се вдъхновявам, важни са домът, семейството. Също – раждането и болката, и радостта, а после и смъртта. Така че разбрах да не се интересувам от резултати, а само от играта.“

Касиел Ноа Ашер е творец – бунтар, авантюрист, пристрастяваща и ефирна. Актьорът Александър Сано я нарекъл „Жена Агония“. Дразни се, че я възприемат като „скандална“ (заради непринудеността й по отношение на голотата на сцената). Единственото скандално нещо за нея е бездарието, „което налага за скандал таланта“. Тук, според Касиел, талантът шокира и притеснява. Той не бива да допуска да бъде сплашван и да мълчи от страх. „Актьорът не може да твори от позицията на уплашено малко човече – така никого няма да заплени с магията си.“

снимка: montfiz
снимка: montfiz

Родената в Бургас на 31-ви октомври 1964 г. Светла Янчева завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1986 г.

Тя е добре позната с много роли на софийските театрални сцени – „Малък градски театър Зад канала“, Народен театър „Иван Вазов“, театър „Сфумато“ и „Театър 199“.

Известна е с филмите си „Аз, Графинята“ (1989 г.), „Нещо във въздуха“ (1993 г.), „Писмо до Америка“ (2001 г.), „Подгряване на вчерашния обед“ (2002 г.), „Рапсодия в бяло“ (2002 г.), „И Господ слезе да ни види“ (2003 г.), „Разследване“ (2006 г.), „Дзифт“ (2008 г.), „Аве“ (2011 г.), „Потъването на Созопол“ (2014 г.), „Жажда“ (2015 г.).

Първата среща на Светла Янчева с театъра е във втори клас. Актрисата казва, че още от дете е изпитвала необходимостта да има необикновен и пълен с приключения живот. Записва се в детска театрална студия в Бургас и така „попада на мястото си“.

За нея „театърът е остров, на който можеш да направиш всичко и да постигнеш своите мечти. Това е мястото, където лекуваш душата си, изливаш страховете и емоциите си … В репетициите винаги сме се занимавали с темата и същината на образа, който трябва да изиграеш… Да стигнеш до себепознание, да откриеш в себе си неподозирани светове, ето с това сме се занимавали. И, разбира се, не веднъж сме се проваляли. Така или иначе театърът изразява същността на онова, което не бихме могли да имаме, на това, което не бихме могли да бъдем. Мечта, бленуване по нещо друго. И за да му се отдадеш, е необходима известна доза безразсъдство…“

Светла Янчева не харесва вечното мрънкане и мърморене, и хората без достойнство. Обича природата на България. Щастлива я правят малките неща – една разходка, книгите, филмите, разбира се, детето, семейството и приятелите.

„Докато работя с нея, се уча на тази професия“ – казва за Светла Янчева режисьорът Явор Гърдев.

„Тя привлича като магнит младите и достойни хора.“ – Жоржета Николова

„… актрисата, която може да играе всичко… от драма, през трагедия до комедия… тя е огромен потенциал и мощно сценично присъствие…“ – Светлана Панчева, драматург в Народния театър.

„Партньор – мечта“ казва за Светла Янчева Владо Пенев, който е готов във всеки един момент да играе с нея, защото колкото и да я познава, тя винаги го изненадва. Взаимната им симпатия и чисто човешката любов между тях води до доброто им партньорство на сцената.

Незабравимо е актьорското присъствие на Светла Янчева. Тя може да бъде уязвима и крехка и същевременно да въплъщава мощна енергия и безпощадна воля.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

С Антон и Пламена по света: Здравата се окаляхме

следващи

По склона на живота – За „Утаяване на естеството“ на Венцислав Василев