За паметта и светлината в „5.6“ на Радослав Чичев

Радослав Чичев е завършил история. Работи като водещ в „Артефир“ и „Аларма“ по програма „Христо Ботев“ на БНР. Автор е на две пиеси („Колекционерката“ и „Траевремене“) и три книги. Дебютира след спечелване на конкурс на издателство „АРС“ и в резултат излиза „От прашинката на деня“ (2011 г., изд. „АРС“) – отличена през 2012 г. с бронзов „Пегас“ на „Южна пролет“. През 2012 г. Радослав Чичев печели и „София: Поетики“. Три години след втората му стихосбирка „Сърцето на ловеца е лисица“ (2013 г., изд. „Сонм“) се появява и третата – „5.6“ (2016 г., изд. „Жанет 45“). 5.6“ e блендата, с която Р. Чичев най-често снима… „5.6“ е заглавие-метафора, което позволява стихотворенията да бъдат прочетени като поредица от фотографии, като лента от откъслеци живот, когато…

вечността е животът ти

защото какво щеше да е тя

ако те нямаше теб“

5.6“ отпраща към опита да се разпознаеш в хората и в реалиите, които изпълват и осмислят живота ти. В стихотворението „5.6“ – своеобразен център (и съименник) на книгата – само за миг светлината озарява човека до теб и ти вече можеш да го запомниш завинаги, да запазиш образа му в проявените негативи на паметта.

… паметта, подобна на акордеон

се разгъва и свива, разгъва и свива…“

В книгата паметта е тематизирана и функционира като събирателно пространство, като обем от спомени. Паметта (подобно на вечността) не съществува извън човека, а чрез него се „свива“ до индивидуален, личен архив. Посвещенията допълват ненатрапчивия личен, интимен характер на третата стихосбирка на Р. Чичев.

събуждаме се хванати ръка за ръка

всеки обикалял обетованата си земя“

Паметта се оразмерява, свива се до мига и пак през мига се разгъва до мащаби отвъд конкретното време, отвъд конкретната личност.

… разхождам се бавно

между сенките на дърветата и сградите

наблюдавам как нещата се раждат…“

В стихотворенията лирическият aз привидно само наблюдава; намира се в центъра на пространството – между сенките на дърветата и сградите, между небето и земята, между повърхността и дълбините – между две форми, потопени в реки от светлина. Чрез светлината се преминават вододелите между лирическия aз и наблюдаваните от него обекти.

Светлината ще те плени, ако избереш земята „пред светлото небе“. Светлината извира и от теб самия.

проблясва съзнанието ни като светулка

в определена нощ на определено място

и ако можеш да се отдалечиш

да погледнеш отстрани

ще видиш как светим

огряваме поляната

тогава не е страшно

светло е.“

Погледнеш ли себе си под друг ъгъл, ще усетиш присъствието си – лъчите, които струят от теб – въпреки че „трябва да присъстваш“, „за да не те видят“, а ако търсиш човека, той е пред теб – „липсващ“. По-осезаемо е отсъствието, отколкото присъствието, по-преки са пътищата към спомена, когато живееш с липсите. А на празното място „светлината сяда“. Светлината се превръща във връзка, в граница, запълва малките „бели разстояния“, запълва времепространствената дистанция между стихотворенията. Но „5.6“ разказва както за светлината, така и за сянката, за нюансите, за отблясъците, в които изпъкват детайлите, наглед незабележими в общата картина. Контрастът в картината зависи от състоянието. Състоянието определя до каква степен „градусът се измества“ – определя ракурса. Разликите в ракурса засилват или отслабват диалога между стихотворенията. Междутекстовият диалог позволява необособени в цикли стихотворения да формират едно цяло.

Ако приемем, че „5.6“ е концептуално единна, ще забележим как вътре в книгата се подреждат природните картини, срещите с бездомници или времето с приятели, как светът се подрежда, как се структурира и систематизира – от градините на Рая, през градините на София, до подземията. Подредеността успокоява. Едновременно с това „езикът вирее извън градината“, прогнозата е „за дъжд и гръмотевици“, преминават бури, а смъртта „е танц“.

Две години откакто умря, Коледа е и танцуваме.

Ако беше тук, щеше да се движиш като влак,

ръцете ритмично в такт да се забързват.

Без да спираш – парен локомотив.

Тялото ти между две гари в студа да дими…“

Докато лирическият aз разглежда спомените си като албум или докато върви, докато се разхожда, той се опитва да надникне в скритото „зад всички тези лица“, устремява поглед към подробностите, в които вижда цели звена от съществуването ни, вижда „замръзналия ти клепач“, по който „светът се подхлъзва“. В райската градина“, както и в подземията, навсякъде и по всяко време, ние сме „семките, хранещи сърцевината“ на ябълката, ние сме във вътрешността, в миг от необята, когато всеки миг, всеки щрих е значещ за оформянето на пейзажа. Ако продължим пътуването „навътре в картината“, вероятно ще си помислим, че…

може би това не е път

може би е линия изпод краката ти

зачеркваща пътя

и всичко е една чернова…“

А когато стигнем до края на подземията, започваме да се питаме:

когато си в центъра на болката,

можеш ли да пазиш равновесие?“

Въпросът оставя място за избор между подредената вертикална стълбица, привидното спокойствие, през което да прочетеш света, и непрекъснатото движение навътре, защото „на повърхността е лесно“.

В „5.6“ на заден план се пита: какво е под повърхността, когато дълбините ни теглят; дали не сме само епизод от лентата, дали не сме непълна проекция на паметта, когато паметта пулсира; защо се размиват видимо и същностно, действително и отвъдно.

В стихотворенията, в които се стига до края на пътя, до края на градината на живота, можеш „да усетиш съществуването“. Там границата личи най-ясно – вижда се и „със затворени очи“.

От заглавието на книгата до последното стихотворение граничността, начинът, по който гледаш и това, което виждаш, промяната на ъгъла на наблюдение, отварянето и затварянето на очите като бленда на обектив, спирането на погледа върху прашинка от деня (и/или върху вечността) те подтикват да приемеш, че разстоянието между теб и предметите, между теб и другите, между теб и думите, се смалява до процеп, „през който да влиза светлина“, „да влиза мрак“. Все по-близо до всичко, което те заобикаля – светло и тъмно – наблюдаваш и предполагаш, че те „удържа нещо крехко“ „преди тленността“, преди скалите да те „приютят“.

човекът прилича на делта

идваща от висините

миг преди да се влее“

В последното стихотворение движението спира, пътят свършва, лирическият aз се приютява в паметта, влива се в светлината, защото знае, че няма нужда от опора, за да запази равновесие, когато „вместо думи“ има дух. Въпреки че отсъствието е съпроводено от болезненост, въпреки че може би всичко е само чернова, въпреки че паметта понякога едва проблясва, светлината никога не се губи… Когато чезне, „тя е другаде“.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Маршрути в Рила: „Урдини езера“ – красота, спокойствие и нещо повече

следващи

С Антон и Пламена по света: Пътепис в Планината – колумбиеца срещу мъглата