За нуждата от Паисий

За да добием представа за мащаба на Паисиевото дело, е необходимо правилно да го разположим във времето и да видим в каква среда то е осъществено. Трябва да имаме предвид, че през 1762 г., когато е написана „История славянобългарска“, модерния просветен национализъм е все още непопулярно за Европа и света явление. Великата френска буржоазна революция от 1789 г. е историческото събитие с най-радикален характер, чийто юридически последици са замяната на легитимното право на монарха с правото на народа. С „Декларацията за правата на човека и гражданина“ от август 1789 г. във Франция суверенитетът преминава от личността на владетеля към народа като правен субект. В същото време се поставя изискването всички членове на нацията да имат равни права, които да са не само граждански, но и човешки (от лозунга „Свобода, равенства, братство“), а не както е в републиките от древността – политически права да имат само „гражданите”, т.е. свободните хора, но не и робите. От 4-ти юли 1776 г. пък е „Декларацията за независимостта“, подписана от 13 щата, с която се провъзгласява държавно-творческата воля в Новия свят. И двете коментирани събития следват хронологически с по няколко години написването на „История славянобългарска“. С тези две по-късни от „История славянобългарска” събития се слага началото на легитимацията на национализма, на появата на националната държава в международното право с всички произтичащи от този факт последици – кодификацията на националните езици, създаването на национална история, националното образование, националното здравеопазване, националните паметници и символи и пр.

Да видим какви са властовите тенденции в Стария свят от онова време!

В Европа на мода е абсолютизма. Политическата карта е поделена основно между няколко империи, в които властта почива на божественото право на нейните владетели. Не съществува юридическо разделение на властите, т.е. правомощията на владетеля са законово ограничени. Именно такова е положението в българските земи, които са под османска власт. Така е в Руската и в Свещената римска (Австрия/Австро-Унгария) империя. Германия и Италия все още на са станали независими държави.
Колко бавно се е развивало националното чувство сред хората в Европа, можем да отсъдим от следната случка, датираща от почти век след написването на Паисиевата история. През 1861 г., след обединението на Италия и провъзгласяването на Италианското кралство, италианският крал Виктор Емануил II се обръща към прочутия революционер Джузепе Гарибалди с думите: „Направихме Италия, сега да направим и италианците.“

Тези бързи щрихи служат за ориентир в смутното време на Европа, когато все още народът/нацията в отделните политически единици (държави/империи) няма своята категорична идеологическа обусловеност. Народът, независимо дали е български, гръцки, германски, италиански и пр., няма своето демократично представителство и своите институции такива, каквито ги има днес. Общо приемливо за онова време е историята на света да се твори от монарсите по даденото им от Бога право. Европа е в епохата на феодализма. Историята се пише и разказва не от гледна точка на отделните народи, а от гледна точка на библейските представи за случващото се от Сътворението на света насетне.

Могъщите владетели в Европа през XVIII в., времето, в което живее и твори Паисий Хилендарски, често имат назадничави представи за бъдещото развитие на света, нямали далновидността да усетят близката поява на нациите и националните държави, като често игнорирали патриотичните тежнения сред поданиците си. Ето един красноречив пример:

В писмо от 10-ти септември 1782 г. (21 г. след написването на Паисиевата история) руската императрица Екатерина Велика предлагала на императора на Свещената римска империя Йозеф II едно прекрояване на картата на Европейския югоизток (поделяне на османското наследство), наречено с името „Гръцки проект“. Предвиждало се на територията на България, Северна Гърция и части от Сърбия да бъде възстановена Византийската империя, начело с император Константин Павлович, внук на императрицата. На територията на Влашко, Молдова и Бесарабия пък трябвало да възникне кралство Дакия и пр.
Вижда се, че няма никакво значение за имперските интереси на Великите сили какви са желанията на малките народи. Неосъщественият „гръцки“ проект е красноречив пример за това, как Великите сили можели да не взимат под внимание народностното самоопределение, когато уговарят своите стратегически планове. За да се дава отпор на подобни идеи, за да могат народите сами да бъдат господари на съдбите си, е трябвало, на първо място и преди всичко друго, всеки един народ да има в редиците си книжовници патриоти като Паисий Хилендарски. Така че нека сме наясно – Паисий Хилендарски със своя патриотичен дух и своето дело е изпреварил с няколко десетилетие времето си
Берлинския конгрес (1878 г.) си схожда донякъде с „Гръцкия проект“ на Екатерина Велика. През 1878 г. концертът на Великите сили постановява да няма единна политическа територия за българската нация, въпреки числеността на жертвите на българи и руси в Руско-турската освободителна война, а се дава началото на една абсолютна изкуствена от гледна точка на историческата функционалност единица, каквато е Източна Румелия.
Отново да се подчертае; за да няма подобия на „Гръцкия проект“ на Екатерина Велика, за да няма проекти като Източна Румелия, целящи политическо разкъсване на българската нация, са били необходими хора като Паисий. Но Паисий е първият от дългата поредица такива личности, така че трябва да му се отдава честта на Първи.

Паисий е човек със скромни претенции, чието дело говори за личността му много повече, отколкото социалното му потекло. Ето как непринудено изразява себе си в „История славянобългарска“: „Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно — написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.“

Какви са мотивите му за написването на произведението на живота му, научаваме отново в текста: Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език. А за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики.“

„Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос.“

И още: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история.“

Патриотичното чувство при Паисий достига ненадминати до тогава в българската литература и българската историография величини:

„От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история.“

Паисий е особено полемичен с всеки, осмелил се да хули или да се присмива на българския род, като е непримирим най-вече към родоотстъпниците и отцеругателите:

„Или се срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии? Аз ще ти отговоря накратко за това. От Адама до Давида и праведния Йоаким, Йосиф годеник (на Света Богородица), колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай.“

Критиката може да оценява Паисиевото дело от различни ъгли (фактологическа правдивост, стилистика, езикови особености и пр.), но за голямата част от българите важното в неговата „История..“ е това, че е първото произведение от новата българска литература, което възпитава в патриотизъм: „Не от гледището на историческата наука трябва да ценим „Славянобългарската история“, не в истинността на историческите данни трябва да дирим значението й, а в измислиците, които съдържа – главно нейните патриотически тенденции. Ако Паисий беше написал една научна история, тя не би имала за нашето Възраждане онова значение, което имат неговите измислици и преиначавания на историческите факти.“

Нуждата от Паисий за българския народ е прозряна още от Боян Пенев преди около 100 г. Може само да си припомним някои от критическите оценки. „Пряката задача на Паисия е да пробуди у българския народ съзнание за свой език, своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби. Нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Това са основните елементи на онова съзнание, що е пробуждал у еднородците си Паисий. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото.“

„В историята на нашето Възраждане Паисий е първата крупна личност, която се явява с ясно определено съзнание за народността, към която принадлежи, за духовното съзнание, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди.“

Нека да приключим с обобщението: „От безличния и бездушен роб, той е искал да създаде българин, домогвал се е да начертае в съзнанието на поколенията пътищата на бъдещето. Тук именно е най-големият му подвиг, който изглежда някак странен, необикновен, дори невероятен за онова тъмно робско време“.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Етнически сватбени рокли и барокови шапки от Ася Козина

следващи

Новото видео на „Chemical brothers“ ft. „Beck“ („Wide open“) – отново покрива очакванията