През 1788 г. в книгата си „Критика на практическия разум“ големият философ Имануел Кант пише следното: „Две неща изпълват моята душа с ново и нарастващо удивление и благоговение, звездното небе над мен и моралния закон вътре в мен“. В етиката на Кант моралният закон е свързан с т.нар. „категоричен императивен.. Обяснено на прост език, става дума за това законите в едно общество да са производни от разбиранията за добро и зло на всеки един от членовете на същото това общество, да са „вътре в мен“, вътре във всеки един. Например, за всеки човек вътрешно присъщо е да спазва повелите „не убивай“ и „не кради“, следователно тези повели би трябвало да бъдат валидни и произведени в закон за цялото общество.

Имануел Кант

През XXI в.,европейската цивилизация се е обединила около една солидна група ценности, които се наричат събирателно „европейски ценности“ (понякога и „евроатлантически ценности“). Приема се, че всички народи, съставляващи тази цивилизация, изповядват едни и същи ценности, толерантност към другия, различния от нас, към различните религии, сексуална ориентация, вероизповедание и др. Българският народ, числящ се към тази цивилизация, има същите тези ценности днес.

Интересно би било, връщайки се повече от сто години в миналото, да видим как са стояли нещата с ценностите при нашите предци. Предлагам да разлистим авторитетното списание „Наш живот“ от октомври 1906 г. и да прочетем статията с красноречивото заглавие „Нрави“.

 „У нас бият. Бие майката, бащата, съпругът, учителят, кметът, стражарят, фелдфебелът, управителят, министърът, сам владиката, не знаем дали и екзархът не бие подчинените си.

             Бият за възпитание, за съпружеско несъгласие, за селски неуредици, за идейни различия, за избори, за данъци, за служба на отечеството, за разследване на углавни престъпления, за поискан от владиката развод, за неволна грешка от стар свещеник при богослужение.

             Бият за добро и за успех, за мир и законност, за вяра и любов, за истина и идеал, бият публично и пред хиляди очи – по улиците и по участъците, в канцелариите, в училищата, в казармите, в самото народно събрание, бият с ръце и с крака, с дърво и с желязо.

             Струва ни се, че ако нашите закони наказваха побоя не с глоба и със затвор, ами със заточение или изгонване от държавата – по-скоро България би останала без българи, отколкото с българи, които да не бият или да не се подлагат на побой.

             Съпруга, отчаяна от грозотите на своя съпружески живот, трябва и може да потърси спасение само пред духовния съд. Но у нас тя това не смее да направи, защото рискува да бъде бита – и от кого? От самия владика!

            Идейникът се опълчва на борба за обществено обновление, за правда и истина, за чест и благоденствие на поколенията, иска да хвърли в душите светлина, да сгрее сърцата с любов. Е, добре, той у нас не се взема даже като Прометей – него не на скала го приковават: бият го просто!“

Тази статия служи за окарикатуряване, но в същото време е изобличителна. Няма как да знаем до колко отговаря на действителността, дали не са преувеличени нещата с цел привличане вниманието на повече читатели и по-висок тираж. Все пак е видно, че скоро след Освобождението, ориенталските порядки не са се променили съществено. Народът все още не си е надмогнал „байганьовския“ манталитет.

Ако разгърнем периодичния печат деветнадесет години по-късно, вестник „Изток“ от 15-ти октомври 1925 г. ще попаднем на далеч по-оптимистични твърдения за българския народ и неговите нрави. В статията „Българката“ Р. Х. Маркъм пише: „Преди няколко седмици бях щастлив да бъда посетен от известен американски публицист. Заедно с него пътувахме из България и една вечер бях на гости на едно семейство в Петрич. Не след дълго време една млада госпожица, дъщерята на хазайката, ни поднесе сладко и кафе. Когато тя излезе, спътникът ми възкликна: „Ех, че съм щастлив да бъда тука, понеже най-сетне намерих госпожица, която още е запазила способността да се изчервява. У нас, в Америка момичетата са изгубили вече тази способност.“

От Петрич отидохме в Банско. Там другарят ми бе настанен у едно семейство, в което имаше госпожица, владееща английски език. По пътя към София приятелят ми възхитено изказваше впечатленията си от младата българка. Тя му се виждаше тъй срамежлива, а и самостоятелна, въздържана, а и жизнерадостна, тъй скромна и чиста, а и отворена и умела. Според него тя бе отлично съчетание на стари добродетели и съвременни прелести.

Когато пристигнахме у дома, заварихме две млади българки в къщи, бивши наши ученички, които прекараха няколко дена у нас на гости. Една от тях бе кръгло сираче, оставено без средства. Нейните способности и благородни качества направиха толкова силно впечатление на американския ми приятел, че той се задължи да направи всичко по силите си, за да ѝ даде възможност да добие висше образование в Америка.

Когато господинът се раздели с нас, за да замине за Америка, той ни каза: „Когато моите дъщери близначета пораснат още малко, ще ги изпратя в България да получат възпитанието си.“

Това показва колко високо един виден американец, който много е пътувал из света, оценява българката.

„Мома от Калотинци“ от Владимир Димитров-Майстора

И аз съм прекарал много години в България и особено между български момичета, като учител и възпитател, и се присъединявам към тази висока оценка.      

Българката на XX век е получила едно наследство на твърдост и упорство, на смелост и труд, и тя без съмнение ще се покаже достойна за това наследство. Наистина има промени в българката. Днес тя е по-свободна от баба си, носи по-къси рокли, по-къси коси и по-тънки чорапи от майка си. Тя чете книги, които биха шокирали леля ѝ, говори някои неща, които баща ѝ смята забранени за жената. Но тези нови прояви съвсем не са гибелни. Някои са полезни и са добре дошли, други са плод на прекалено желание за лична свобода и ще се поправят. Но сигурно е, че днешната българка има решителността и твърдостта на майка си и че тя ще вземе много голямо участие в създаване на новото в България.            

Изводът от тези две толкова различни като настроение и внушение статии е, че българският народ имайки своите характерни национални черти, постепенно еволюира с напредване на модернизационните процеси в страната през годините, все повече развива положителните си страни, за да достигне до ниво, позволяващо приобщаването му към западната цивилизация.

 
 

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Град София в годините около провъзгласяването му за столица

следващи

Прабългарска езическа култура