За „модерният“ прочит на вечните опери

Когато окачествяваме едно изкуство с името „модерно“, би трябвало да се запитаме преди всичко какво значи мода. Мода е онова, което се употребява масово и като вирус се разпространява сред населението. Изведнъж става модерно да се обличаш по определен начин, да говориш по определен начин, да следваш чужди идеи. Но всъщност има ли мода в оперния жанр? Какво значи модерен, античен, класически, веристки (бел.ред. Веризъм – течение в оперното творчество, което използва за сюжети случки от живота на обикновените хора и стремеж за пресъздаване на действителността) и т.н. театър? Да създадеш своя система на работа е едно, но да преработваш нечие произведение, е вече престъпление. Едно желание на амбициозни хора, да изпишат своето име до авторовото, едва ли не равностойно на неговото.

Ние живеещите в 21 век си мислим, че модата в оперния театър, а и въобще в театъра, е нещо ново, някакво откритие, даващо право на така наречения режисьор да прекрои автора, либретото, историческата личност, според своето виждане. Колкото и безумно да изглежда, от известно време насам сме свидетели на невероятни експерименти, водени от манията за величие на този или онзи „творец“, който с нищо не показва, че познава произведенията на Верди, Доницети или в по-ново време Пучини, които дръзва да променя. Нещо повече, той сега се запознава със заглавията им. И колкото и да е странно, нека дадем думата на великия Верди. Когато негови опери попадат в ръцете на „творци“ т.е. режисьори, които водени от желанието да се докоснат до величието на автора, а може би и да го изместят, си позволяват да променят произведението според своето виждане, с оправданието – модерен прочит. И какво се случва? Верди изтегля партитурата си от оперите, където се правят тези експерименти с думите:

„Аз отричам правото на режисьори и диригенти да се наричат творци. Творец е единствено автора, композитора, който в партитурата е упоменал всичко свързано с времето, декора, костюма, действията и мизансцена на героите си, защото освен че е автор на музиката, той е и съавтор на либретото. Той е създател на цялата история, която е станала достъпна до световната публика под името „Макбет“, „Отело“, „Трубадур“ и т.н.“

Явно е заложено в човешката природа да прекроява и профанира изкуството. Бихме могли да дадем пример, едва ли не от наше време. 60-те години на миналия век съветският режисьор Юрий Любимов, който запленен от невероятния шедьовър на П. И. Чайковски – „Дама Пика“, решава да създаде модерна версия на операта. И тъй като е „облечен“ с доверието на властта, той качва спектакъла си на сцена. Стига се дотам, че след едва ли не всенародни протести, ЦК на партията забранява на режисьора Любимов всякакви опити да модернизира Чайковски, заплашвайки го с ГУЛАГ. Съвсем логично е, че след тази заплаха „модерният творец“ се е отказал. Нищо подобно! Любимов имал щастието да живее дълго и след навлизането на демокрацията, поставил „Дама Пика“ в Карлсруе, променил авторовия замисъл, музиката му, вкарал „метъл“ заедно с всички видове модерни музикални инструменти, а последна картина на „Дама Пика“ превърнал в Лас Вегаски Ад на хазарта. Спектакълът бил сринат, освиркан и унищожен, а критиката била лаконична: „Е, да, нали Чайковски не е жив, за да се застъпи за рожбичката си.“ А ние бихме допълнили, давайки дума отново на Верди. „Господа, ако вие искате да се правите на творци, напишете опера и правете с нея каквото искате.“

В тази връзка, когато през 1975 г. великият Марио Дел Монако слиза от сцената, запитан от журналистите, защо прави това, той отговаря: „Сега на 60 г. аз мога много повече, отколкото преди 30 години, гласът ми и фигурата ми са ненакърнени. Но не бих могъл да понеса все по-наглите режисьори и импресарии, налагащи на оперната сцена правото на парите, на бизнеса. И тъй като не съм Христос, да изгоня с бич търговците от храма, аз слизам от сцената.“

Не минава много време и той самият, като говорител на „RAI UNO“ казва: „Потресаващ спектакъл на „Фиделио“ (мястото е град Байройт – Германия), на сцената има изваден трабант, а до него Флорестан сади пресен лук, обут в дънки и гумени ботуши. Това е нищо в сравнение със съвременните модернистични опити. Имаме „Бохеми“ на Пучини – на паркинг пред „Макдоналдс“ на магистралата, имаме и „Кармен“ пред бар, в който Кармен, изправена с телефон в ръка, с дълги черни лачени ботуши и къса червена рокля, пее „Хабанера“, упражнявайки най-древната професия. Имаме „Фауст“, в който Мефистофел, с фрак и кристална чаша, пее куплети. Имаме предкласика и то във водещи световни театри като „Щатсопер“ – Виена, в който актрисите се появяват полуголи, с прозрачни дантелени одеяния, а главния герой се появява в рокерско облекло. Стига се дотам, че звезди като Йонас Кауфман играят Дон Карлос, от едноименната опера на Верди, в дълга кожена антерия до колене, на голо и с кожен панталон. Ако по този начин „модернистите“ искат да унищожат оперното изкуство, бихме попитали – кой им разрешава и защо? Нима можем да облечем античен грък в дънки или да пуснем Хитлер без мустаци и перчем, а Наполеон по къси гащи? Ние пишем и променяме историята чрез изкуство, което благодарение на модерните технологии става достъпно за милиони и милиарди по света. Не трябва ли изкуството да се подчинява на най-важното – Автентичност и Честност, когато се отнася за творби, спечелили прозвището: Класически, Велики, Неповторими!

Днес опростяваме изкуството, за да може по-лесно да бъде разбрано от публиката. Един неподготвен зрител, за жалост не познаващ Шекспир, би възприел някак близо до себе си един модерен Макбет, облечен в съвременни дрехи и на съвременен фон, или бял Отело в дънки, заплашващ жена си с развод. Но колко всъщност от „Макбет“ и „Отело“ ще види, колко от времето и епохата, които уж пресъздават? Колко от историята? Странно как толкова много хора по света се примиряват с подобно престъпление към изкуството. Всичко това напомня на следния ужасен руски виц от преди 30 – 40 години.

Арменец и грузинец разговарят:

Г: Снощи бях в Болшой и гледах „Трубадур“. Много ми хареса, запленен съм!

А: Глупости, нищо не струва, боклук!

Г: Но ти не беше на спектакъла?

А: Да, но Аран ми го изпя.

И като венец на режисьорско величие е „Бал с маски“ – Верди, спектакъл на Метрополитен от преди 20-тина години с участието на Лучано Павароти. Режисьорът е променил дори имената на героите. Никакъв граф Ричард – крал Густав. На сцената виси шведско знаме и всичко се развива според гениалния режисьор така, както Верди, преди да напише „Бал с маски“, се е опитал да го направи. Но прочита на историята на режисьора свършва дотук. Но той не знае, че Верди променя либретото и прехвърля „Бал с маски“ от шведския кралски двор, в Бостън. Подобен е случаят с „Риголето“, където режисьорите не знаят, че шута Трибуле е любимец на Франсоа I. Но какво пък, нали си „модерен“ творец. Всичко е позволено. Но без честност, автентичност и авторско право.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Три души между четири стени „Без изход“ – 2-ри и 10-ти ноември в „Червената къща“

следващи

Черната комедия „Джордж Каплан“ ще конспирира вашето мислене / ACT фестивал