За забравените страници на един класик

Името на Елин Пелин свързваме преди всичко с разкази като „На браздата“ и „Ветрената мелница“. Сякаш той е приеман като автор само на една шепа произведения и не съществува извън определени жанрови форми и конкретни тематични ядра. Така в сенките на по-познатите му текстове остават публикации и книги, на които никой не обръща внимание.

„Черни рози“ е сред тези забравени страници на Елин Пелин, покрити с прах, намерили място и в различните издания на събраните му съчинения. Още през далечната 1928 г., когато се появява, тази книга показва на критиците друг Елин Пелин, различен и непознат.

Тук няма да изтъкваме стойностите на „Черни рози“, няма да я анализираме. Само ще напомним за нея, тъй като не можем да отговорим на въпроса защо днес не се познава, защо е потънала в тъмната пропаст между високите кули от литература.

Тридесетте разказа, обединени от една идея, довеждат през 1928 г. до сравнения с автори като Бодлер и Тургенев. Очевидно така критиците са се опитали да признаят умението на Елин Пелин да използва различни пера и различно мастило, когато пише – с други думи, да се превъплъщава.

Пример за подобно произведение, различно от „Андрешко“ или „Гераците“, е „Орловото перо“ – на преден план тук е писателят като герой, мечтателят, който иска да създава и сътворява. Така е и „Чучулига“ – птицата, която иска да пее и да бъде чута. В „Черни рози“ се намират и „Лято“, „Самотни дървета“, „Кошмар“ и др.

Повтаряме, че Елин Пелин е разказвачът на селото, без да си даваме сметка, че това село е цял свят, чиято цялост включва в себе си повече от изучаваните в българското училище текстове. Оказва се, че това село никак не е само село. Минаваме „Под манастирската лоза“ и тръгваме по необятните улици на „Старият град“ (произведение от „Черни рози“), заглеждаме се в самотните книги по витрините на книжарниците. Виждаме как титаничните романи задушават една „Анемична книга“. Съдбата на книгата от този разказ напомня на съдбата на „Черни рози“, останала зад витрината и изместена от времето, не предпочетена пред много други.

Още с излизането си от печат „Черни рози“ е наречена дневник. Някои рецензенти определят произведенията в нея като стихове в проза. Да приемем, че това е своеобразен дневник в стихове, дневник на един заслужил вниманието ни автор. Тогава тези кратки признания би трябвало да ни представят класика, да разширяват нашите знания, да допълват портрета му.

Формулите водят до едностранчиви изводи за не един автор. Забравяме за произведенията за деца на Елин Пелин, забравяме за стихотворенията му, за сътрудничеството в списания, забравяме… и в крайна сметка един от класиците ни стои като формула в съзнанието ни, без да си даваме сметка.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

АСТ Фестивал за свободен театър 19-22 ноември, 2015 г. НДК

следващи

Невен – две български сърца в Норвегия