За алтернативния театър, живота в България и бъдещите предизвикателства – интервю с Нейтън Купър

Нейтън Купър е американски актьор, който от 4 години живее в България със съпругата си Василена Радева. Покрай двете им деца, театралните ангажименти, улавянето на сънища и проектите, с които се занимава успяхме да си поговорим с него за театъра, семейството и целите, които преследва. Заедно със съпругата си създават „Panic Button Theatre“. Нейтън е и създател на „Single Carrot Theatre“ в Балтимор. 

  • Какво те вдъхнови да станеш актьор? Как това те оформя като човек?

Мой приятел ме насърчи да отида на прослушване в гимназията. Не бях склонен, но отидох и всъщност се забавлявах много. Харесах чувството, че съм част от група, която работи заедно, за да постигне нещо. След това отидох и на прослушване за пиеса в гимназията и се влюбих в общността на театъра. Два пъти съм си мислил да се откажа. Въпреки това се връщах отново към театъра, в продължение на няколко месеца преди да взема решението.

Пътят ми като актьор е неразривно свързан с моя път като човек. В моето ежедневие непрекъснато сканирам света, за да намеря вдъхновение и идеи, които мога да вкарам в работата си. Чрез работата непрекъснато откривам неща за себе си, които използвам в ежедневието си. Търся холистичен подход към всичко, което правя.

Това е малко сложен въпрос. Пиесата се занимава с една много широка тема – демокрацията. Героите, в традиционния смисъл на това как си ги представяме, са по-малко важни от връзката им с темата. Тъй като всеки герой е специфичен човек (с история и т.н.), това, което е по-важно е как всеки един от тях се свързва с идеята за демокрацията чрез специфичните си обстоятелства. Пиесата е написана на три части и играя различен образ във всяка част.

Всяка част от пиесата ни въвежда в различно ниво на демокрация, като започва от малка група активисти, които искат да разрушат „системата“. След това преминава в група от сценаристи, които развиват експериментални сценарии на заплахи за демокрацията, и завърша с група високопоставени лица, управляващи правителство в сянка, използвайки сценариите от писателите.

  • Кои са най-изявените ти вдъхновители?

Вдъхновявам се от хора, които живеят живота си пълноценно, които имат блясък в очите, които отварят себе си за хората и ги приветстват! Такива хора има в пасторалната картина на живота, от богати и известни до най-обикновения човек, който виждаш в автобуса. Опитвам се да държа очите си отворени за нови вдъхновения не само от хората, но също така и от природата.

  • Къде беше най-вълнуващата публика, пред която си играл?

Работих върху проект, наречен „Времето на Кварките“, тук в София. Това беше изпълнение на научната инсталация от Гергана Димитрова и нейната компания „36 маймуни“. Имаше много интерактивни инсталации, които обясняваха някои от принципите на квантовата физика. Също и радио интервю на живо, двама танцьори и публика. Аз бях един от танцьорите и играхме „заплетени кварки“. Това беше наистина странен и уникален проект – ние играехме сред публиката, като движещи се инсталации. Публиката беше изключително забавна и самата тя се превърна в голямо вдъхновение за нас. Целият проект беше интересен жив експеримент.

снимка: Zdravko Yonchev
  • Какво искаш да допринесеш, или създадеш, в света на театъра?

Винаги съм се стремял да търся различни начини, с които да правя от театъра интерактивно преживяване, както и да въвличам публиката в атмосферата. Това не означава, че хората трябва да участват директно, но да бъдат част от него идейно. Ние като общество имаме нужда, повече от всякога, да си взаимодействаме и публиката да участва интерактивно в представленията. За мен театъра е място, където хората могат да общуват и да срещат идеите и умовете си.

Искам да поддържам театъра в обществото, като важно и смислено преживяване! Искам да намирам нови начини да представям спектаклите! Искам да вдъхновявам другите, да се намират поводи за дискусии и да се надяваме, че ще се получи тази взаимовръзка с обществото!

  • Живееш от 4 години в България, имаш семейство с две деца. Как започна всичко?

Бях в Балтимор със „Single Carrot Theatre“, когато приятел ми предложи да се свържа с формацията „36 маймуни“ в София, за да разбера дали не можем да създадем някакъв вид колаборативна работа заедно. Срещнах се с Василена Радева, която в този момент работеше с „36 маймуни“ и тогава започна всичко. С Василена се оженихме, имаме две деца, котка и театрална компания! Като действащи артисти за нас е по-добре да живеем в София, отколкото в Америка. Василена продължи работата си като режисьор, а за мен София е много гостоприемна като актьор. Срещнах се с много талантливи артисти и приятели, които ме подкрепят тук.

  • Играеш в много филми и театрални постановки едновременно. На кое се дължи тази нестихваща енергия?

Вярата! Когато човек вярва в това, което прави, енергията отива при него. Работата ми ме вдъхновява и зарежда! Разбира се и аз се прибирам в къщи изморен след дълъг ден, като всеки друг, но наистина обичам това, което правя! Необходим ми е малко сън и съм готов за следващия проект.

  • Заедно със съпругата си Василена Радева създавате „Panic Button Theatre“. Дебютният ви спектакъл миналата година е „Дисонанс за двама артисти“ – базиран върху сънища, детски спомени и страхове. Този интересен проект, навлиза в нови пространства на човешката реалност. Какво ви показа тази идея и работите ли над нещо подобно в момента?

Идеята за проекта дойде около година, след като се преместих в България. Чувствах, че всичко тук е толкова познато, но и в същото време беше напълно чуждо и странно. Започнах да имам много ярки сънища и понякога чувствах, че животът ми е един голям сън. Току-що бях започнал да разбирам езика и все пак често имах разговори, в които не разбирах повече от половината от това, което ми се казваше. От време на време се озовавах в позната ситуация, в която нищо не беше така както „трябва“ да бъде. Чувствах се професионално изолиран. Затова Василена и аз решихме да започнем работа по проект, основан на моя опит.

Започнахме, като изследвахме Карл Юнг и принципите на осъзнатото сънуване. Записвах сънищата си, както спомени и мечти от детството ми. Всичко това ни даде достатъчно материал, за да започнем да развиваме драматургията и бързо осъзнахме, че трябва да поканим друг участник в проекта. Поканихме Богдана Котарева, която за наша изненада вече записваше сънищата си. Бяхме особено вдъхновени от теорията на колективното съзнание на Юнг и се спряхме на идеята, че целта на проекта ще бъде да дадем на публиката впечатлението, че те гледат собствените си сънища. Смятахме, че ако теорията на Юнг е вярна, хората от публиката могат да гледат нашите лични сънища и да осъзнават техните собствени.

снимки: Zdravko Yonchev

Пътят на драматургията все още не беше ясен. Играхме с архетипите на Юнг, мислейки как да анализираме собствените си сънища, за да създадем характер и история… и в някакъв момент се изгубихме. В този момент оставихме Юнг като основа на проекта и се втурнахме повече в неврологичните аспекти на сънуването. Докато Юнг използва сънищата и символите на съня, за да развие заключенията за психиката на дадено лице, неврологичният подход гласи, че сънуването е биологичен процес, който помага на мозъка да работи чрез асоциации. Тези асоциации са жизненоважни за оцеляването ни, тъй като трябва да свързваме определени импулси със заплахи или опасности. Щом започнахме да разглеждаме идеята от неврологична гледна точка, се освободихме от ограниченията, които си поставяхме подреждайки драматургията. Това ни позволи да направим смелия избор, „скачайки“ от тема в тема въз основа на чисти асоциации. Това ни позволи да изградим сюжета, като използваме логиката на съня. Като се отдалечихме от аналитичния подход на Юнг, успяхме да създадем герой, който се движеше през собствения си сън с лекота и яснота.

снимка: Zdravko Yonchev

За някои хора пиесата резонира дълбоко в тях, докато се представя изцяло от актьорския поглед. Няколко човека споделиха, че са имали невероятно подобни сънища и докато са гледали действието на сцена е било, като че ли гледат техния собствен сън.

Мисля, че „Дисонанс“ се вписва в наистина интересния аспект на театъра, който е „срещата“. Ако погледнем теорията за колективното съзнание на Юнг, тя казва, че нашето подсъзнание до известна степен е повлияно от нашето генетично наследство. Всички ние внасяме спомени от различни символи в нашето подсъзнание и като такива можем да се свържем един с друг по фундаментален начин. Театърът е място, където се случва това. Място, където се събираме, за да споделяме опит. Място, където заедно можем да се борим с нашето човечество, до известна степен (независимо дали разбираме, че го правим). Решихме да играем умишлено по този начин с този аспект на театъра.

С „Дисонанс“ достигнахме до интересни и смислени неща, макар че в момента нямаме планове да продължим проекта. Мислили сме, че ако продължим процеса, то това няма да е продължение, а по скоро следващата глава. Не е задължително да се свързва с първото представяне, в което е дълбоко изразена позицията в живота ми на нов баща, съпруг и в нова страна. Ако продължим с „Дисонанс“, ще използваме същия подход, но ще започнем от нулата. За мен би било интересно да прегледам този проект след 5 или 10 години и да видя колко надълбоко можем да навлезем в темата.

  • Какво представлява за теб най-голямото щастие?

Отражение! Обичам да спирам от време на време и да поглеждам назад – към живота ми и към всички неща, които са ме довели до мястото, на което се намирам днес. Това е чудесен момент на ирония, когато си мисля за всички трудности, с които съм се сблъскал, за да стигна до мястото, където съм сега. И колко незначителни са тези трудности, когато вече са преминали. Моментите на размисъл ми позволяват да се смея над себе си и да оценя всички преживявания, които ме направиха това, което съм днес. Животът е пълен с изненади! Преди 10 години никога не бих предположил, че ще живея в България. На моменти беше трудно, но не бих го заменил за нищо на света. Старая се винаги да се движа напред и се вълнувам от това: Още колко има да ми предложи живота?!

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Аз не рисувам човеци, а чрез рисунката правя човеци“ – Илия Бешков

следващи

„Театър на сетивата“ – София представя „VORTEX“