„Жан и Беатрис“ – съвременна приказка за проблемите в любовното общуване

„До всички мъже в този град. Млада наследница, напълно с ума си и с ясно съзнание, никога никого не обичала, нито майка си, нито баща си, нито котката си, търси мъж, който да успее да я заинтересува, развълнува и прелъсти. В посочения ред. Срещу значително възнаграждение.“

Началното действие в „Жан и Беатрис“ ни въвежда в обстановка, която напомня на класическа приказка. Беатрис – красавица с дълги почти до земята коси стои сама затворена в апартамента си на 33-тия етаж на жилищната сграда. Досущ като принцеса Рапунцел, заключена във високия замък от вещицата. Но бързо приказната романтика отстъпва място на мрачната действителност.

Елена Петрова играе една съвременна принцеса – богата наследница, която решава да накара принца сам да дойде и да я освободи от отшелническото битие, което прояжда душата ѝ. В семпла обява тя разгласява, че търси мъж, който „да я заинтересува, развълнува и прелъсти“, в замяна на което ще получи „значително възнаграждение“. Мотивиран най-вече от възможността да изкара добри пари, Жан е „принцът“, който откликва на отправеното предизвикателство. И така играта започва.

Предвид посланието на обявата, макар героинята да се представя за „напълно с ума си и с ясно съзнание“, някои биха се запитали дали Беатрис всъщност не се нуждае от сеанс при психолог, отколкото от мъж. Отговорът на този въпрос идва малко по-късно.

„Жан и Беатрис“ е френскоезична пиеса на канадката Карол Фрешет. В нея се разказва интригуваща, объркана, малко комична и отчасти смахната история за любов, самота и пари. Елена Петрова и Иван Радоев са невероятен тандем. Публиката вече ги познава от друга постановка – „В часа на синята мъгла“, където Петрова играе Лора, нежната муза на поета Яворов. Тук, с присъщия си талант, двамата отново успяват да пресъздадат наелектризираща атмосфера в поредица от диалози, които разкриват стряскащо реалистични картини от съвременните отношения между мъжете и жените, акцентирайки на трайно настанилото се отчуждение, което бавно, но сигурно убива романтиката.

Образът на Беатрис впечатлява с дълбоката си душевност и нескрит интелект. В ежедневния сблъсък с хората Беатрис е измислила странни правила на общуване. Макар да изглежда възпитана и сдържана на пръв поглед, тя се превръща в натрапчив разказвач на лични истории от миналото, които слушателят приема с голяма доза съмнение. Историите ѝ звучат като смесица от истина и абсурд (където сякаш абсурдът доминира) и неволно карат разума ни да си мисли дали Беатрис не е класически случай на патологичен лъжец. Но щом веднъж се почувства предразположена, от нея се излива порой от чувства – вълнение, очакване, цинично задоволство, страх. Не е трудно за гледащия да се досети, че всичко това е отчаян зов за любов и избавление от самотата. Беатрис е съвременна принцеса, която „никога никого не е обичала“, а иска да обича. Но не знае как.

В пиесата се преплитат фантазия и реализъм. Образът на Беатрис олицетворява фантазията, а този на Жан – реализма. Беатрис е идеалистка, копнееща за любов, а Жан е практичен тип, който търси материалното. Психологическият сблъсък на тези две крайности произвежда остър звън от противоречиви емоции, все едно кристална чаша се разбива в мраморния под на хиляди парченца.

Изящната Елена Петрова извайва образа на една наистина очарователна героиня, която въпреки непрестанното дърдорене и епизоди на халюциниране, категорично печели симпатиите на публиката. Талантът на актрисата се е доказал многократно в най-различни филмови и телевизионни продукции, но лично аз смятам, че тя умее най-силно да докосва с театралните си изяви. Изисква се завидно майсторство за изграждането на толкова сложен образ като Беатрис, а тя го прави с лекотата, присъща на голям професионалист.

Някои критици наричат пиесата приказка за любовта. Аз я виждам по-скоро като приказка за разрива в любовните отношения на съвременните двойки. Историята на Жан и Беатрис е своеобразен бунт към начина, по който хората днес третират любовта. Бунт към новите стереотипи, при които двамата партньори се състезават помежду си, вместо да вървят заедно и да се подкрепят. Бунт към начина, по който се оставяме сляпо да следваме измислени или натрапени модели на поведение, които диктуват кого да обичаме и как. Бунт към поробването на ценностите. Влюбването не се случва по поръчка. То е неподвластно на сметки и стремежи за материално благополучие. При него водещи са чистите чувства.

Основните проблеми, разглеждани в пиесата, засягат трудностите в общуването на двойките. Тя е своеобразен опит за социална критика към упадъка на ценностите и възхода на материализма в днешния глобален свят. С въздействието си пиесата цели да накара хората да прогледнат за истинските неща в живота, ясно маркирайки, че това не са парите.

Беатрис не е луда, нито патологична лъжкиня. За странното ѝ поведение има просто обяснения. Героинята страда от нарколепсия – състояние, при което болният внезапно се унася, но не заспива напълно, а остава полубуден, все едно е заключен между свята, на съня и реалността. Това всъщност причинява халюцинациите, които карат Беатрис да изпитва тревога, страх и дори ужас.

Родената в Квебек Карол Фрешет е истински феномен в света на театралната драматургия. Пиесите ѝ, които винаги залагат на социалната критика, са преведени на десетки езици и изнасяни в стотици страни по целия свят. През 2002 г. пиесата „Жан и Беатрис“ ѝ носи номинация за престижната канадска награда за литература „Генерал – губернатор“.

„Жан и Беатрис“ е продукция на театър „Българска армия“. Сценографията и костюмите са дело на Нина Пашова, превод от френски Светлана Панчева. Режисьорът Бойко Илиев за пореден път демонстрира непогрешимия си усет към стойностната драматургия, носеща висок психологически и емоционален заряд.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Роден пъзел“ – колекционерски пъзели на български забележителности

следващи

Алекс Сефчик – за осъзнатостта, пътешествията и йога практиките