„Думите са мъртви, ако не са поставени на мястото си.“ – Дора Габе

Дора Габе е примата на българската поезия. Тя е първата жена, която заявява себе си в света на мъжете, придобивайки траен и заслужен успех. В младата българска художествена литература от началото на XX век едва четири жени търсят своето място. Това са Екатерина Ненчева, Дора Габе, Мара Белчева и Елисавета Багряна. Най-стойностни произведения създава, както е всеизвестно, Елисавета Багряна: „Вечната и святата“ в нашата литература. Най-интелигентната жена от всичките четири обаче е Дора Габе. Тя най-добре усеща философския дух на поезията от българската „Бел епок“ („златните години“ от началото на XX в. до Първата световна война). Д. Габе успява най-точно да се впише във времето си, без да претендира, че е ярка индивидуалност, но и без нито за миг да се усъмни в достойнствата си на умна жена и талантлив творец.

Счита се, че Теодора (Дора) Петрова Габе е родена на 28-ми август 1888 г. в село Дъбовик (Харманлък), Добричко. Рождената ѝ година обаче остава неуточнена (възможно е да е 1886), а подобен е случаят около раждането и на Багряна. Родителите Петър Габе и Екатерина Дуел са руски евреи, емигрирали в България през 1884 г. Семейството на Дора е доста заможно, баща ѝ натрупва състояние около сделки със земеделска земя и развиване на собственото земеделско стопанство. Дора расте в огромен чифлик, заобиколена от много хора, музика и песни. Научава се да чете преди още да навърши пет години, а майка ѝ и баща ѝ имат големи планове за нейното бъдеще. И двамата са хора с висока обща култура, които целенасочено се стремят да дадат най-доброто образование на дъщеря си.

Дора завършва гимназия във Варна. Спомените от ученическите ѝ години са свързани със страстта към математиката. „О, математиката ми даде много! Даде ми най-важното – да следя правилно една вътрешна линия. Вие вземете стиховете ми, даже детските, и ще го видите. Математиката разви много силно и чувството ми за ритъм. Математиката ми даде чувството за завършеност.“
Въпреки наклонностите към точните науки, Петър Габе настоява дъщеря му да следва филология, тъй като вижда у нея литературните заложби. А и той самият е голям поклонник на великата руска класическа литература. И така, през 1904 г. Дора се записва студентка по литература в Софийския университета. Случва се така, че с Екатерина Ненчева – една от другите три големи поетеси от началото на века – заживяват заедно на квартира в София. Именно Е. Ненчева запознава Дора с Пейо Яворов, като по този начин я въвежда в магическия свят на литературата.

Общението на Дора с Пейо е откровение за нея. Яворов разсейва младежките ѝ съмнения, обяснявайки ѝ, че е родена за нещо наистина голямо в литературата. Между двамата – учителят и ученичката – пламва искрата на любовта.
За съжаление, до днес не съществуват ясни свидетелства за случилото се между двамата в този период. Още повече, че интимните им моменти остават в сянката на по-късните любовните истории на Яворов с Мина Тодорова и Лора Каравелова. Първият мъж в живота на Дора Габе е неин творчески вдъхновител, но и неин учител. В спомените си тя признава:
„На Яворова дължа греха си, дето започнах да печатам стихове.“
Най-големият поет на България всячески я поощрява да пише. Пламенно я уверява: „Само Вие от жените на България ще издадете сбирка хубави стихове – и никоя друга.“ Младата девойка реагира стеснително. Не ѝ се вярва, че заслужава чак такова внимание. Още повече от най-големия поет на България. Яворов особено много се вживява в ролята на неин ментор.

„Вие трябва да свикнете с обстоятелството дето гледам на Вас като на едно свое крупно произведение, над което работя и ще работя додето бъдем живи. Когато един ден не ще имате вече нужда от моето пряко съдействие, Вие ще носите в душата си печата на моята душа и без да щете ще служите на моите цели.“ (П. К. Яворов)

От позицията на времето и вземайки предвид интимните отношения между учителя и ученичката, може да предполагаме, че Яворовата страст се храни с очарованието от младата и невинна девойка. Яворов е първият мъж в живота на Дора Габе. Тя обаче не му се отдава изцяло. Причината е страхът от стихията му. Яворов е като буен огън, който без да иска изпепелява писателската ѝ страст. Тя трябва да се пази от него, от гениалността му. Яворов чете всичко, което тя напише и веднага се заема да го коригира. После ѝ връща стиховете, почти напълно изменени. След като прочита преработките, тя ядно протестира:
„– Как е възможно! Те не са мои, те са ваши, г-н Яворов.
– Не, ваши са – всичко в тях е ваше, само обвивката е променена.
– Но това ще бъде лъжа пред всички!
– Така се учи всеки поет.
– И вие ли така се учихте?
– Аз?!…
Яворов млъкна и след малко каза:                                                                                  – Видите ли, госпожице, има хора, които се раждат направо учители. Струва ми се, че аз съм учител.“

Дора Габе знае, че Яворов е искрен, знае, че ѝ мисли доброто и се опитва да помогне посвоему на литературното ѝ израстване. Обаче Яворов е гений, а гениалност не се преподава. Яворовата гениалност изгаря всичко по пътя си. Дора подплашена бяга.

През 1905 г. за първи път са отпечатани нейни стихове в престижното списание „Мисъл“. Може да се предположи, че Яворов „има пръст“ в първата стихосбирка на Дора Габе – „Теменуги“. Яворов „звучи“ в някои от стиховете.
„Бе тиха нощ. В водите посребрени/оглеждаше се бледата луна./На спещите листа сред тишина/замираха лъчите ѝ разлени…“ („Бе тиха нощ…“ 1905 г.)

В по-зрелите си стихотворни опити (повече от десетилетие след „Теменуги“) Дора успява напълно да се освободи от сянката на този фатален човек.
„Като платна в небето разлюляни,/като размътени до дъно океани,/със грохот от ударени вълни/се носят облаци страхотни над простора./Небесните прозрачни глъбини/ зад тях дълбоко скрити —/заляха ги, забулиха вълните“ („Облаци“)
Стихът ѝ вече не се стреми към преднамерена музикалност. Габе не подражава, тук е себе си, тук е истинска.

В края на 1905 г., въпреки литературните успехи и прогнозите за бляскаво бъдеще, Дора напуска България. Учи за кратко в Женева, Швейцария, после се мести в Гренобъл, Франция, от където се дипломира в специалност френски език. Завръща се в България, за да стане учителка по френски в класното училище в Добрич. Като че ли твърде се отдалечава от суетнята на литературния живот. Това обаче е само привидно.

През 1908 г. в София, докато чака приключването на досадна административна процедура, Дора е в ресторант на улица „Алабинска“. Там тя се запознава с другия гений и втори фатален мъж в живота ѝ – Боян Пенев.
„По едно време дойде един младеж – висок, строен, с брада, който ми подаде ръка и каза: „Аз се казвам Боян Пенев, много исках да се запозная с вас, молих Яворов, но той не пожела да ме запознае. Той седна и така се запознах с Боян Пенев.“ – спомня си първата им среща тя.
През есента на същата година двамата се сгодяват, а венчавката им е на 20-ти януари 1909 г.

Съвместният живот с Боян Пенев обаче никак не е лесен. Дора си остава нещастна в любовта. Б. Пенев и П. К. Яворов – гениите, с които тя е свързвала пътя си – въздействат твърде различно на творческия ѝ заряд. Яворов е пламенен и обсебващ, докато Пенев е едновременно и строг, и далечен. Пенев е вторият ѝ учител в литературата след Яворов, Дора не го отрича. Но този втори учител не я обича, чувствата му към нея бързо изстиват и с времето напълно губи интерес към нея. Паметен е случаят с гостуването на Иван Бунин у семейство Пеневи. Руският писател се е запознал с някои от творбите на Дора Габе и възторжено се обръща към съпруга ѝ с въпроса, дали я поощрява към литературна кариера, след като талантът у нея е налице?
„Боян се изчерви и нищо не отговори, защото се занимаваше само със себе си. Просто престана да се интересува дали пиша, или не пиша….“ (Д. Габе) Макар че е егоистичен и на моменти жесток, все пак Б. Пенев има по-благоприятно въздействие върху Д. Габе като творец. Това, че се е отдръпнал, сякаш я мотивира да твори. Тя става много по-решителна и овладяна.

Основната причина за развалените отношения между Дора Габе и мъжа ѝ се нарича Елисавета Багряна. Боян Пенев е влюбен в Багряна и планува да напусне жена си, за да се ожени за нея. Ненадейната му смърт разваля тези планове.

Дора Габе е изумително съчетание между патриархалното и модерното, между традиция и съвременност. Като творец Лиза (Елисавета Багряна) е новатор, докато Дора е обновител. Багряна създава, а Габе облагородява: това е като че ли основната им разлика. При това и двете са женствени посвоему. У нашите „жени – творци“ отсъства натурата на Сафо или Жорж Санд. Няма и помен от бунтовничество срещу божествената природа на жената. Двете най-знатни дами в българската литература, съперници в любовта, а по-късно приятелки в живота, са покорни пред мъжкото начало. Това им придава изкусителна женственост, която омайва мъжете.

В последните десетилетия от живота си Дора Габе създава най-запомнящите си творби.
„Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?“ („Обич“)

Габе остава докрай вярна на максимата си: „Думите са мъртви, ако не са поставени на мястото си!“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Прилепът“ на Йохан Щраус – една многогодишна новогодишна традиция

следващи

Българското царство в епохата на татарска хегемония. Кои са „бугари – татари“?