Добротица, Добруджанското деспотство и варварските нашествия

Ситуацията около създаването и просъществуването на Добруджанското деспотство, в контекста на историята на Второто българско царство, е особено интригуваща, изпълнена с неясноти, но затова пък привлекателна. Съществуват доста на брой версии, според които Добруджа, като географска област и владението на Балик, Добротица и Иванко като властова единица, се причислява ту към проторумънската, ту към ромейската или турската действителност. Тук трябва ясно да се заяви, че при Добруджа и добруджанските деспоти става дума за българска област и за български владетели. Всички други теории изхождат от мнимото или предполагаемо родство на българите и българските владетели с техните съседи – проторумънци, ромей и турци.

Да не забравяме, че какъвто и да е произходът на царските владетелски династии (или на династията на добруджанските деспоти) – те имат себе си за българи. Преживяват дните си в прослава на Христа Бога и за въздигане честта на българския род. От една страна, те са българи християни, а не тюрки шаманисти или тюрки мюсюлмани. От друга страна, те са приемници и продължители на делото на владетелите от Първото българско царство, а не на делата на проторумънските или ромейските владетели. Затова те имат своя българска престолнина – Търновград, своя българска книжнина и своя българска църква, а не проторумънска или ромейска престолнини, книжнини и църкви.

Пример за родова приемственост в политиката на Асеневци е надписът от колоната в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, в който царят се назовава „самодържец на българите“:

„Аз, Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици. (…)“

При коронацията си първият цар на Второто българско царство сменя рожденото си име Тодор, приемайки името Петър, в чест на владетеля – светец от Първото българско царство.

Иначе не може да се отрече пъстрата етническа мозайка в Добруджа от XIV в., когато е засвидетелствано съществуването на Добруджанското деспотство. Тя е резултат от т.нар. „второ велико преселение на народите“, предизвикано в голяма степен от монголските нашествия на изток.

Да споменем повече за Монголската империя, тази най-голяма държава в историята на света, защото тя има пряка връзка със случващото се по българските земи от времето на Второто царство. Внукът на Чингиз хан, Кубилай (1260 – 1294 г.) е последният хаган (Велик хан) на империята. Той завладява Китай и създава китайската владетелска династия Юан. Неговата дейност няма пряко отношение със случващото се в Европа, защото властта му над цялата империя е по-скоро формална, а има реални измерения главно в Китай и Монголия.
Братът на Кубилай, Хулагу хан успява да създаде (1261 – 1265 г.) огромното по територия монголско ханство, наречено Илханат. Това ханство се титулува като подчинено на Великия хан Кубилай в Каракорум и Ханбалък (Пекин), но всъщност води свои собствени вътрешна и външна политики. В резултат на инвазията на Илханата са овладени огромни пространства, от дн. Мала Азия чак до Западен Пакистан.

Румелийският султанат на селджукските турци пък става васална територия на Илханата. Така Илханатът вече опира до Балканите и надвисва като сериозна заплаха за българските земи. Според историческото съчинение „Огузнаме“, съдържащо сведения за най-ранната история на турските племена, един измежду селджукските султани, на име Изедин Гавуз заедно с хората му след редица перипетии се заселват в българските земи, където създават свои собствени, турски градове. Това историческо известие е научно оборено от Петър Мутафчиев, който определя заселването на селджукски турци от Иконийския султанат в Добруджа като легенда, която не почива на факти.

Съществува обаче още едно място, откъдето турски (тюркоезични) племена се придвижват и настаняват в българските земи. Вече се отбеляза, че единият „извор“ на тюркския миграционен поток е на югоизток – територията на Анатолия (Анадола), където живеят селджуките, все по-притискани от мощта на Илханата. От североизток към земите на днешна северна България пък е вторият. От там нахлуват все по-масово, след втората половина на XIII в., куманите.

Защо именно тогава?

По това време се основава другото монголско полунезависимо ханство – Златната орда (1243 г.). Тя е основана от друг, трети внук на Чингис хан (след вече споменатите Хулагу хан, Велик хан на всички монголци и император на Китай и Кубилай хан, владетел на Илханата) – това е хан Бату (Батъй). Това ханство предизвиква ново раздвижване на различни племена в Северното Причерноморие и азиатските степи. За българската история важна роля изиграват куманите. Те оставят трайни следи в българската топонимия (имена на селища: Кумани, Габровско, Куманово, Македония) и българската ономастика (именната система: имената Куман, Кузман, Кузмана). С предполагаеми кумански корени са управляващите династии от Второто българско царство Асеневци (родното име на Асен е Белгун, от „билге“ – мъдър), Тертеровци (от Тертер – орел). Има предположение за кумански корени още на Шишмановци и на Ивайло. Знаем, че кумански отряди често придружават войските на българските владетели от Второто царство: с помощта на кумани, цар Калоян печели паметната битка при Одрин (1205 г.), в която пленява император Балдуин Фландърски. Така че твърде възможно е кумани да участват във формирането на етническия облик в Добруджа във времето около създаването на Добруджанското деспотство.

През 1938 г. Атанас Манов пише и за други тюркски племена, настанили се в севернобългарските земи:

„От узите (…) мнозина се установили да живеят около Дели-орман, където те намерили техните сънародници печенеги. Тая компактна там маса, служила като гнездо и място за прибежище на всички придошли едноплеменни разни тюркски племена, които с време се асимилирали с другите, като е останало общото им име Турци. Това обстоятелство е спомогнало да пазят и до днес националното си съзнание като Турци.
Един поглед върху названията на делиорманските села ще ни убеди за някогашните там турски племена и семейства. Напр. с. Узлар, (уз-лар = узите), Хорозлар, Азаплар, Герзалар, Сонгулар, Сиахлар, Каспичан (название на едно от турските племена), Кочулар, Дураклар, Гейкчилер и др.“

Това мнение с времето е доста оспорвано, но все пак е авторитетно и трябва да се има предвид. При всички положенията узите, печенегите и куманите са три тюркски племена, дошли от азиатските степи, заселили се в българските земи и уседнали, дали временно или за постоянно, в дн. Северна България, и най-вече в равнинна Добружа, която като релеф много наподобявала родните им места. Така че поне до края на съществуването на Второто българско царство споменатите към момента племена са незаобиколим фактор в политическия живот на България.

Печенешките нашествия, започнали през третото десетилетие на XI в. (1036 г.), напълно разоряват територията на Добруджа, разсипвайки всички градове във вътрешността. Тези нашествия продължават през целия XI век, придружени от набези на узи (1064 г.) и кумани (1078 г.). През следващите три века, до османското завладяване, през Добруджа минават победоносните походи и на татарите (монголите) от споменатата Златна орда.

Градският живот в Добруджа след толкова многото нашествия се съсредоточава изцяло в крайдунавските и крайморски крепости: Дръстър, Пъкуюл луй Соаре, Исакча, Диногеция, Тутракан, Балчик, Варна, Каварна и др., докато вътрешността е заета от пришълците, практикуващи номадски тип съществуване. Византийският историк от XII в. Йоан Кинам пише за похода на император Мануил Комнин (1143 – 1180 г.) през североизточна България, че се преминава „през съвсем пусти и отдавна необитаеми равнини“, където живеят „огромни стада диви животни“.

През следващия век един черноморски град увеличава престижа и богатството си над останалите – Карвуна. Именно той става център на формиращото се българско феодално владение в Добруджа. По думите на Георги Атанасов: „Без съмнение през втората половина на ХIII в. и първата половина на ХIV в. Карвуна е водещият център по Северното Черноморие. Тъкмо поради това целият този регион е наречен Земята Карвунска, а градът става столица на феодалното княжество на Балик.“ Балик е първият управител на еманципиралото се от централната власт в Търново, Карвунско (Добружданско деспотство). Има податки, че родът на добруджанските деспоти се родее с българския царски род Тертеровци. Славата на новото владение донася братът на Балик, Добротица.

„От формирането на българската държава през VII в. до средата на ХIV в. Добротица се явява първият документиран български владетел, оценил ролята на морето и морския флот като условие за военно-политически и търговско-икономически просперитет. Фактът, че негови кораби успяват многократно да пленяват и сериозно да повреждат генуезки галери в широкия периметър от устието на Дунав до р. Резовска, е красноречив.“
„От едно периферно полуавтономно феодално княжество, включващо няколко крайморски крепости, Добротица превръща Карвунския архонтат в значителен деспотат, с ресурси да провежда напълно самостойна политика, която редом с останалото, гарантира вътрешен мир, икономически просперитет и международен авторитет.“ (Георги Атанасов)

Атанасов отбелязва, че в източниците често Добротица е наричан „мизиец“, а владението му – „земята на мизиеца Добротица“, но никога не е наричан влах или скит (куманин). А обозначенията „Мизия“ и „мизиец“ са синоними на „България“ и „българин“ в XIV в. Освен това Добруджанското деспотство заедно с Българското царство са именувани „Загора“, което според Атанасов значи, че „княжеството на Балик и Добротица се възприема като дъщерно образувание, еманципирано от Търновското царство“.

Други подобни нему дъщерни образувания са Видинското царство, Кюстендилският деспотат, Крънският деспотат и пр. В общенията си с венецианците (1347 – 1385 г.) пък Добротица директно е назоваван в техните документи като „деспот на българите“.

За славата, която си спечелва сред съвременниците Добротица, може да се отсъди по това, че десетилетия след неговата смърт земята, в която е живял и управлявал, се свързва тъкмо с неговото име. Синът му и негов наследник Иванко е наричан от османския историк Мехмед Нешри „Добруджаоглу“ (синът на Добротица), без допълнителни уточнения. Влашкият воевода Мирчо Стари, също съвременник на Иванко, нарича деспотството отново по името на баща му „земята на Добротица“. Дори през XV в., вече при османското владичество, споменът за Добротица не е избледнял, а земите му продължават да носят името му – както посочва Атанасов: Земя на Добротица – Добротичиева хора – Добруча – Добротца – Доброзо – Добрижа – Дабруза – Добруччиа – Добруджа. Това потвърждава наблюдението, че деспот Добротица е уникално явление за балканското политическо пространство от втората половина на XIV век.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Резиденция Баба“ 2016 г. търси „нова реколта“ резиденти в помощ на българското село

следващи

„Cafe Society“ – тръгва по света, 29-ти юли