Димитър Талев – наследникът на „Патриарха“

Kогато решихме да се явим на кандидатстудентски изпит по литература, си спомням, че много се надявахме да се падне тема или за Иван Вазов („Под игото“), или за Димитър Талев („Железният светилник“). За тези автори и произведенията им всеки се чувстваше подготвен да напише „нещо“, т.е. да остане да работи в залата и след като прочетат изтеглената тема, а не да си тръгне с дюдюкане. Падна се Ботев, който беше „по-малкото зло“. „Голямото зло“ се казваше Пенчо Славейков, а имената на другите „злини“ бяха Пейо Яворов, Атанас Далчев, Гео Милев… Разбира се, това го споделям в рамките на шегата и като спомен от младежките вълнения.

Днес се връщам към този спомен, защото се замислих, че някои от класиците на българската литература наистина предлагат творчески тематики, които са твърде чужди и далечни за огромната част от младежите – кандидат-студенти (обичайно на 18 – 19 годишна възраст). Пенчо Славейков, Яворов, Далчев и Милев изискват от читателите и интерпретаторите си, освен всичко друго, и една добра философска подготовка. Това значи да очакваме от младежа вече да е размишлявал върху живота и историята, върху „свръхземните въпроси, които никой век не разреши…“ (П. К. Яворов). Някак твърде оптимистично очакване, наистина…

Много често се случва така, че младежите с амбиции в българската литература по-късно се „хвърлят“ именно върху загадъчните „модернисти“ (Пенчо Славейков и другите), „страшилищата“ от приемния изпит в университета. Към тях ги води интересът към загадъчното, в творчеството на тези е като че „заровен“ някакъв достъпен само за малцина подтекст. Този подтекст, лежащото под повърхността, е истинско съкровище, а младите изследователи се окриляват от мисълта, че са иманяри, археолози от висок калибър.

Обаче съкровище всъщност няма. Съществува единствено илюзорната надежда, че именно езикът на модернизма е „философският камък“, който ще превърне всичко (глупаво) в злато (умно). Нужно е доста време, за да се проумее/признае колко е фалшиво това очакване. Всъщност не може да се направи обективна градация (степенуване) на интелекта, езика, тематиката или жанровото предпочитание у класиците на българската литература. И да се принизи един (примерно Д. Талев) за сметка на друг (примерно Г. Милев). Не може да се каже, че един е повече от друг само защото пише поезия. Или че е по-умен и по-значим, защото е изпъстрил творбата си с чуждици, изглеждащи мъдро на невежите.

Затова не бива да се мисли, че Талев или Вазов са „по-малко“ от, примерно, Далчев или Милев. Пак да подчертая, класацията тук е неуместна. Колкото до предпочитанията към определен автор – всеки от нас може да има такива. И ако се запитаме, защо огромната част от кандидат-студентите харесва Вазов и Талев повече от другите автори: отговорът, мисля си, е точно в избора им на теми и идеи. Вазов и Талев идейно акцентират върху родолюбието, патриотизма и честта. Върху близостта между хората, в рода и в семейството. Тези теми са близки до душите на всеки. Всеки един българин, чел „Под игото“ и „Железният светилник“, е останал докоснат от искреността и лекотата, с която авторите внушават у околните чувствата на родолюбие, чест и достойнство. Тези идеи са разбираеми и се възприемат безусловно. Не така е, да речем, при Гео Милев, който поставя условие на читателите си – да си имат (поне) понятие от авангардизъм, експресионизъм и пр. Моето мнение е, че изборът на теми е едно от големите достойнства на Вазов и на Талев. Този избор ги прави толкова четени и обичани.

Сега малко повече за Димитър Талев, защото с творчеството си той е заслужил мястото си на продължител на Вазовото дело. Така Талев е станал истинският приемник на „Патриарха на българската литература“.

Димитър Талев е роден на 1-ви септември 1898 г., в град Прилеп, тогава все още в пределите на Османската империя. Израства в сравнително заможно занаятчийско семейство, възпитан в патриотични добродетели. Пратен е да следва зад граница, в Загреб и Виена (1920 – 1921 г.). Слуша лекции по медицина, после по философия, но бързо разбира, че тези неща не са за него. Прибира се в България точно на датата, на която почива Иван Вазов – 22-ри септември 1921 г. Това трябва да се разглежда като особено знаково събития, белязало по-нататъшния му творчески път. Завършва българска филология в Софийския университет през 1925 г. Интелектът му прави много силно впечатление на преподавателите (Иван Шишманов, Боян Пенев, Любомир Милетич и др.), затова те му предлагат да се занимава с научна работа в университета. Това не му е по вкуса.

Димитър Талев се вълнува от журналистика, наред с писателстването, което намира за свое вечно призвание. Повратното събитие за творческите му възгледи, което в крайна сметка го довежда до идеята за написване на знаменитата тетралогия (четирите романа – „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“), е привличането му на работа във вестник „Македония“ (1927 г.). Постепенно Талев се запознава и се сближава с влиятелните патриотично настроени българи от Македония, които са като него в културното поприще. И така, както правилно посочва за него Владимир Свинтила, „пръв у нас извървя пътя от Маркс до Христа“. Талев изоставя младежките си увлечения. Върхът в журналистическата му кариера е вестник „Зора“, където работи редом с Данаил Крапчев и Йордан Бадев – македонски българи като него и много значими родни интелектуалци.

От 1927 г. до смъртта си през 1966 г. творческите търсения на Талев целят едно – съпричастност със съдбините на българите в Македония. Трябва да се каже, че Димитър Талев брилянтно се справя с тази своя задача. Както никой друг след Вазов, той направи достояние на всички нас, читателите му, народните неволи, борби и радости в поробеното ни Отечество. Така се сдоби с безсмъртие и с почетно място сред класиците на българската литература.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Българският дух в Европа през вековете“ – Велики Преслав, 21-ви – 23-ти април

следващи

Лидия Ковачева: „Няма неизцерима болест – има неизцерими болни“