Димитър Бояджиев – живот, пожертван за една жена

Димитър Бояджиев е сред най-пленителните личности в българския културен живот от началото на XX век. От портрета му към нас е вперил взор сериозен, угрижен и красив млад мъж. Гледа ни прямо и твърдо. Този поглед, имаш усещането, че може да надникне в душата ти. И да те упрекне: Защо се случи така? Защо всички ние допуснахме това? И да те запита накрая с обида, насмешка и болка:

„И когато стигне
в моя час уречен
гневната разплата,
кой ръка ще дигне,
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?“

Димитър Бояджиев остана млад завинаги, защото голямата мъка го победи и отне живота му. И никой „близък и сърдечен“ не успя да му спре ръката, с която сам тури край на страданието си. Нито дори най-добрите му приятели. „Живееше сред тях; те го обичаха, тачеха го и в по-ясни дни му се радваха. Не ръка, а ръце, много ръце биха се дигнали, да спрат последния му жест. Но когато часът удари, той беше сам. Искаше да бъде сам.“ – спомня си по-късно Петър Нейков.

Любимият другар Елин Пелин се връща във времето преди самоубийството:

„Пиша тия редове за човека, който ми бе толкова близък приятел, и с тъга виждам пред мене неговата прекрасна външност, телесния образ на неговата също така прекрасна душа. Тънка, изящна, слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, така хубаво къдрави, с чисто фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха. Всички го оприличаваха на Исуса.
Погребахме го през една лятна юнска привечер. Когато го пускаха в гроба, отнякъде през облак ли, през клоните на някое дърво ли, върху хубавото му светло чело, точно на средата, падна един лъч и за секунда се застоя. Това бе последната целувка върху това чело, под което завинаги бяха угаснали толкова хубави мисли и чувства, толкова възвишени поетически въжделения.“

Елин Пелин смята, че Димитър Бояджиев бива поразен от „мистерията на една фатална любов, чиито власт, блясък и демоничност ни говорят последните негови стихове.“ Само Елин Пелин предугажда трагичните последици на тази пазена в тайна любовна история, казвайки веднъж пред Александър Божинов: „Митю Бояджиев някакъв любовен червей го гложде, не знам къде ще му излезе краят.“

Но коя е фаталната жена? Тази загадка не е намерила разрешението си и до наши дни. Братът на Димитър Коста твърди, че на погребението било пълно с хора, познати и непознати нему. Но особено го впечатлила непознатата мургава и черноока девойка, която много горестно плакала и мълвяла: „Защо направи така, милий?“ Впоследствие Коста узнал, че това е учителка по френски език в едно от столичните училища, за която „бако Димитър“ тайно се бил сгодил два-три месеца преди трагичната си кончина.

Из София се носели слухове, че Д. Бояджиев имал връзка с две жени едновременно. Към първата го привързвало чувство за дълг и дадената дума – всеизвестно е, че бил мъж на честта, който не би се отрекъл от вече поет ангажимент. Към втората обаче, влетяла като буря в живота му, той изпитвал неудържима страст, а тя, говорело се, била освен това омъжена жена и майка. Как да се справи с това неразрешимо противоречие между дълг и чувства? Може ли да се пребори с изкушенията на разгулния живот?

Някои от приятелите му считат за невъзможно Димитър да се е самоубил само заради една жена. По-скоро причините били комплексни и свързани с битови неуредици и неудобства. И все пак трябва да е заради жена, и то заради една жена. Петър Нейков се връща към реакцията на Д. Бояджиев по повод предстоящата му командировка в Марсилия. „Някои му казваха: във Франция – жени… Той ги поглеждаше със свито сърце. Жени? За него нямаше „жени“. Имаше жена: Жената.

„…че може би, безплодната лъжа
на думите, тъй бледни, тъй изтрити,
ти няма да откриеш, о жена,
как аз те любя в мойта тъмнина.“

В същото време поетът, който живее заради идеалното в душата, копнее за съвършената любов с Жената, без да има сили да се пребори за нея, инстинктивно предусещайки несвободата, до която любовта ще го доведе. Веднъж се отдава на интимна изповед: „Някакво проклятие тежи върху живота ми. Не зная от къде иде то. (…) Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва.“ Драмата на Димитър Бояджиев не произтича от наложения избор на една или друга жена, а в самата зависимост, която любовта му е заложила в награда за себе си.

„Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!“ (Из „Писмо“)

И за да се избави от зависимостта на любовното чувство, поетът избягва в смъртта. Така става окончателно свободен, отдавайки се на върховното нещастие. Няма защо да се чудим, че в биографията на тази чувствителна поетическа натура жените са безименни. Бояджиев е фина, дискретна и аристократична личност. Пламъкът на чувствата при него гори отвътре и потайно изгаря душата, без димът на пожара да бъде усетен навън, както е при себеотрицателните и буйни Яворов и Пенчо Славейков.

Нещастието с Димитър Бояджиев потриса наблюдателя. Защото личността му приживе е действала магически на много хора, близки и далечни на сърцето му. Петър Денев пише:

„Димитър Бояджиев имаше много интересно лице – това бе лице на светец. И сега, ако отидете до църквата на с. Стрелча, Пазарджишки окръг, и се изправите пред иконостаса (ако той не е пострадал), ще видите много художествено изработен и неземно красив св. Йоан Кръстител. Това е истински портрет на Димитър Бояджиев от художника Никола Балтов.“

На гроба на Димитър след смъртта му поникнала лоза, саморасла от чепките грозде (любимия негов плод), които майка му оставяла, когато идвала на помен. Тази лоза години наред се листела над гроба, за да милва и пази нещастния в любовта поет.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

15 начина да използвате лавандулово масло

следващи

Манастирът на покръстителя на българския народ