„Дай ми мене по света да скитам, дай ми сборове, хора, задевки“ – Елисавета Багряна

Да се каже, че Елисавета Багряна е била фатална жена – това е твърде малко! Трябва да ѝ се признаят обаче две неща, заради които е достойна за възхищение. Първото и най-важно: тя е първата жена в българския обществен живот, която дръзва открито да се опълчи на патриархалния морал, ясното съзнание колко скъпо ще й струва това. Второто: успява, и то без всякакво усилие, да бъде оригинална, но без да е модерна. От една страна, с делото си тя категорично доказва, че жената поет в България не е „поетка“ (пренебрежително обръщение), а е поетеса. Защото тя се мери с най-великите и днес е в учебниците редом до тях – Яворов, Дебелянов, Вазов… От друга страна, тя не избира лесния път за „наместване“ на литературната сцена, под напора на модернистичните „веяния“ от Запад, наричани вулгарно „чуждопоклонничество“. Багряна избира свой собствен, трънлив път към славата. И така се превръща във „вечната и святата.“

Трябва с известна ирония да се отбележи, че Багряна е сред малкото творци, да не кажа единствен за епохата си, при когото стиховете са огледално отражение на живота. Значи Багряна пише, водена от поетическото чувство, което пък е следствие от преживяното. Както гласи максимата: Няма нищо по-често срещано от „поетическото чувство“ и нищо по-рядко от поезията. Е, Багряна блестящо реализира рядкото съчетание между преживяно – почувствано – сътворено. Нещо, което много от нас опитват още от тийнейджърска възраст, но, оказва се, не всяка девойка, водена от поетическо чувство, е Багряна. Ще се повторя, но ще кажа: Багряна е само една – „Вечната и святата.“

Тъй като стихотворенията ѝ са толкова искрени и интимни, те са изчистени от всякакви – „изми“, т.е. лишени са от естетическите концепции, така присъщи за модернизма (символизъм, експресионизъм, имажинизъм, диаболизъм и пр.). Стиховете ѝ не следват никакви предварително избрани интелектуални „правила“ (устави), казано с прости думи. Те са следствие от преживяното и почувстваното. В тях пулсира Жената с нейните чувства и страсти и Женската душа с нейните потайности и несъвършенства. В интерес на истината е да се каже, че Душата на лирическия Аз, на Багряна, не е никак чиста и невинна, напротив. Но вече стана ясно – Багряна е автентична, както в живота, така и в поезията.

„Нямам ли снага на трепетлика,
тънки ризи, тежки везани?
Не мета ли ширни дворове
рано сутрин с китка на косите?
Песни ли не пея кръшно вити
по седенки и сборове?“ („Синеоката“)

Елисавета Багряна била дотолкова кокетна в живота, че дори някои недоброжелатели, с право или не, я подозират, че е прикрила няколко години от възрастта си, за да я имат за по-млада. Официално се счита, че е родена в София през 1893 г. в скромно чиновническо семейство. Родното ѝ име е Елисавета Любомирова Белчева. Умира на почти 98-годишна възраст през 1991 г., но може и да е надхвърлила 100, ако наистина е родена преди 1893 г. Тя е голямата хубавица на българската литература, покорила десетки сърца на свои колеги и литературни критици. Тя е шеметна жена, истинска стихия в любовта.

„А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.

И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи.

Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо –
като вихрушка над света ме вдигат.“ („Вик“)

Съществува една широко разпространена заблуда. Жената, за да е женствена и желана от мъжете, трябва да се покорлива, скромна и тиха. Докато при мъжете е обратното – те трябва да са покоряващи, напористи и буйни, това са мъжки качества, демонстрация на мъжественост. И така нещата между двата пола се балансират. Но всъщност това не е вярно. Стихийното винаги привлича срещуположния пол. Силният характер, ангажираността с някакво мнение и защитата му впечатляват другия пол. Малодушието, било то мъжко или женско, винаги отблъсква. Затова и Клеопатра е останала в историята като образ на желаната жена, не защото е красива, а защото била пламенна и горда. Пламенна, и то по един особено предизвикателен начин, е била и нашата Багряна. Това е фаталното и изкусителното у нея, а не толкова красотата ѝ.

„Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени
(…)
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?“ („Стихии“)

Първите стихотворни опити Елисавета прави на 14-годишна възраст, докато живее за една година със семейството си в Търново (1907 – 1908 г.). Завършва гимназия в София през 1910 г., след което е пратена да работи като учителка в село Недялско, Ямболско. Там има възможност от близо да опознае селския бит, любознателният ѝ дух попива всичко чуждо около нея. Тя е от малкото български творци от началото на XX в. в „селска“ България, които са родени и израсли в изцяло градската среда, същинско „градско момиче“. Между 1911 – 1915 г. учи славянска филология в Софийския университет. А след завършването започва постепенното ѝ навлизане в литературния живот на страната посредством познанствата си с Йордан Йовков, Георги Райчев, Константин Константинов и др. От 1915 г. датира първите ѝ публикации в престижно литературно издание: творбите „Вечерна есен“ и „Защо“ в списание „Златорог“, за което ѝ съдейства пленения от красотата ѝ Йордан Йовков. От тази паметна за нея 1915 г. датира любовта на младата Елисавета към писането, към себеизразяването с думи. Тази любов, оказва се по-късно, е по-силна от всяка друга в живота ѝ.

Четири години работи като гимназиална учителка (1915 – 1919 г.) в Кюстендил и Враца. След което през 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев, син на големия възрожденец Кузман Шапкарев, и за известно време се отдава на семейния живот. Този живот, край семейното огнище и далеч от литературата, обаче не е за нея. Известно време тя се опитва да съвмести семейните задължения с писането, но безуспешно. Волността ѝ, така позната по-късно от стиховете във „Вечната и святата“, намира първия си житейски израз в едно трудно и осъдително за условията на патриархална България решение – тя самоволно напуска съпруга си.

„Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
(…)
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице – земя.“ („Потомка“)

През 1925 година се запознава с магнетичния Боян Пенев, който по това време има брак с поетесата Дора Габе. Любовният триъгълник „Пенев – Габе – Багряна“ е любима тема на клюките в българския хайлайф. Изключително вещ в литературните въпроси, Боян Пенев много помага за по-късното литературно развитие на младата Багряна: поощрява я да пише в свободен стих. Пенев и Багряна изживяват най-изпепеляващата любов на живота си. Тази любов, както често се случва, завършва трагично – с ненадейната смърт на Пенев.

Одумвана и заклеймявана от съвременниците си, обичана и мразена, Елисавета Багряна е първата жена в българската литература, изправила гордата си осанка в това „царство“ на мъжете. Без да се свени, без да маниерничи с модерните проблеми на феминизма и еманципацията, тя успява в нещото, което повече от всичко друго е обичала в този живот: поезията.

„Неведнъж те рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори –
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета.
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки –
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.“ („Кукувица“)

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Който има хляб, всичко има“ – Хлябът в българската традиция

следващи

Престижна филмова селекция на първият български кинофестивал в Париж / 1-ви – 2-ри юни, 2017 г.