Гео – първомайсторът на подозрението

Когато си мисля или си спомня нещо за Гео Милев, винаги си представям възрастен мъж. В моето съзнание изниква образът на един по-скоро стар човек. Някакъв дълбокомислен господин, който иска нещо много важно и много сложно да разкаже и разясни на слушателите си. Нещо твърде философско и западно, за което мнозинството от съвременниците му у нас не са и подозирали. Като направя справка и видя, че е живял само 30 г., сякаш не мога да повярвам. Та той никога не е напускал пределите на младостта!

Гео Милев е притежавал необикновена и неприсъща на възрастта си ерудираност. „Ерудит“ обикновено се казва на по-възрастен човек, много живял, затова и имал времето да изчете много на брой книги. Гео е точно такъв – ерудит, обаче млад.
Въпреки възрастта си, а може би и именно заради нея, той е имал самочувствието, че открива нови хоризонти на познанието пред сънародниците си. Живее със съзнанието на просветител. Макар да липсва декларативност за подобно нещо. Интересно е да се отбележи, че на носителите на нова естетика в изкуството като него винаги е присъщ просветителският дух. И без да са го заявили, дори и без да го искат.

Векът на Просвещението е дело на младостта – Д’Аламбер и Дидро са в 30-те години от живота си, докато се занимават със съставянето на прочутата „Енциклопедия“, дала тласък на Просвещението и в международен план. Просветителският дух е характерен и на Гео. Но той не е просветител от възрожденски тип. В това е разликата между него и „старите творци“, каквито са например Васил Друмев, Иван Вазов, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев. Тук става дума за творец и творчество от „нов тип“. Ето какъв: Гео Милев е цял изтъкан от дръзновение и провокация. Емил Верхарн, големият поет и основоположник на символизма, му казва, когато се виждат в Лондон: „Вие сте цяла пламенност!“

Такива като Г. Милев са наричани първомайстори на подозрението. Те първо подозират, а после се и бунтуват. От къде идва подозрението? От там, откъдето идва и ревността. От сърцето и душата, а не от ума. Когато не умре от естествена смърт, не се „стопи“ и не изчезне, подозрението (ревността) задължително провокира бунт. Гео е от тези, които приветстват бунта. Затова ще напише: „Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.“ Г. Милев е поклонник на бунта и последвалото го „оварваряване“: „Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове. От сурови сокове, в които има първобитен живот. Да влеят живот на мъртвата поезия. (…) ний желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги – с пламък в очите и железни зъби. Варвари, нова раса – която да влее нова кръв в българската поезия.“
За да се случи всичко това, за да се превърна в реалност поетическата мечта за бунт и „оварваряване“, е необходима ревизия на статуквото. Трябва по радикален начин да се замени един морал („стария“) с друг („новия“). Това само по себе си е равносилно на богоборчески подвиг. Гео Милев има интуицията да го разбере, затова пише следното:
„Всяко изкуство е експресионизъм; творчески израз, израз на Бог Аз.“
Аз– Човекът се превръща в Бог. Замества Бога, изземвайки функциите му. Тук трябва да се търсят корените на новия морал на Гео и подобните му. Затова в поемата „Септември“ пише:

„ДОЛУ БОГ!

хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни .“

Както е отбелязвано вече, в крайна сметка големият философски разговор винаги опира до религиозни въпроси. Там е прокарана първата и основна разграничителна линия между едните и другите – Има ли или няма бог? Ами ако са ни лъгали векове наред, че има Бог? – подозира Гео. Нарочно са ни държали в заблуда, е ядовитият му извод. Прочути мислители, доста преди него, са построили цели науки и философски направления на основата на въпросното подозрение/извод – ницшеанство, марксизъм, фройдизъм. В интерес на истината е да се каже, че всеки бунт и призивите към бунтарство почиват на подозрения. Подозрения в лъжа, изневяра, в някакви лоши неща. „Някой ни използва, мамят ни за най-важното“. Измамата е прозряна от самият божий служител, в бележитата поема на Гео Милев „Септември“, поп Андрей от Медковец.

„Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд…
В последния миг:
„Смърт на Сатаната!“
извика
побеснял и велик –
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там
– в божия храм
дето бе пял литургия, ектении…“

Поп Андрей, този върховен израз на Бог – Аза, умира, творейки:

„Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
– увисна –
език
между зъбите стиснал:

велик
сюблимен
непостижим!“

Поп Андрей се жертва в името на своя нов бог – Човека. И умира. По същия начин умира и самият Гео Милев, жертвайки се за същата кауза – в името на новия морал, новото общество и новото изкуство.

Цялата тази нова идейност е базирана на един нов език, това много добре трябва да се проумее. Новата идейност, за да бъде докрай далновидна, изобщо – за да бъде приета от хората, се нуждае от нов език. Новият език е причина на модерността изобщо. Всяко модернистично направление се нуждае от такъв „свой“, нов език. Както знаем, всеки нов език е труден за граматическо заучаване. Изисква изнурителна и досадна на моменти подготовка. Затова в някаква степен Гео Милев като автор толкова затруднява учениците, а и изследователите си. Изобщо, модернистите доста объркват със своя сложен изказ. Това е следствие от специфичния им език. Терминологията в него напряга усилията.
Съществува едно мъдро съждение на големия френски филолог и мислител Антоан дьо Риварол, което дава поводи за коментар. Говорил си Риварол с един самохвалко, който му се похвалил, че знае четири езика. На което Риварол ехидно отвърнал, че в такъв случай въпросният господин вече може да изрази една и съща идея с четири различни по звучене думи. Какъв смисъл се влага в това? Самият език е една идея. Ако се замени език с идея, в израза „знам четири езика“, какво излиза – че самохвалкото „знае“ четири външни форми на една и съща идея. Затова винаги е по-редно да се казва, че владееш някакви чужди езици, овладял си смислово чуждата идея (чуждия език) в някаква степен. Но не я притежаваш, не я „знаеш“, защото тя не става твоя в процеса на опознаването. В крайна сметка ученето на чуждото се изразява чрез напредване в своето (в основната твоя идея=език). Когато изоставиш своето и се луташ в търсене да припознаеш чуждото, като ново свое – тогава стигаш до Гео-Милевото наблюдение:

„Отечеството
е в опасност!
Прекрасно:
но – що е отечество?“ („Септември“)

В тези граници са всички модернистични разсъждения, че изкуството „има нужда“ от нов език. То може да има нужда, ако си е поставило нови цели. Новите цели търсят нови хоризонти, в чието преследване новият език се е устремил. Колкото до новия морал на новото изкуството, той е една неосъществена мечта. Може би защото, ако пак се позовем на филолога Риварол, „Моралът и геометрията имат само единствено число; има само един морал и само една геометрия.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

С Антон и Пламена по света: А сега накъде? – интервю

следващи

Софроний Врачански. Може ли „калугер да спаси раята“?