В спомени за Райна Княгиня – женското лъвско сърце

Ставало е дума, че героите от Априлското въстание оживяват за първи път изпод перото на Захари Стоянов. Сред героите-мъже има и една жена. Тя е тяхната, а и наша княгиня – Райна княгиня. Тя ушива байрака на панагюрските въстаници.

Цяло Панагюрище се събира да гледа освещаването на бойното знаме на въстаниците. Няколко въоръжени мъже от „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски снемат от върлината „кадифяното знаме“ и го предават на поп Грую Бански и на останалите 10-15 попове, „всичките облечени в черковните си одежди, с кръстове, евангелия и кандилници в ръка“. Войводата на четата е великият Бенковски, от дясната му страна е Крайчо байрактар, а от лявата – „Райка (Райна) поп Георгева, от ръцете, на която беше излязло кадифяното знаме.“ След края на церемонията Райна зашива дебелите копринени пискюли на знамето. На знамето пише „Свобода или смърт“. Този надпис ще краси българските четнически знамена десетилетия по-късно. В известната народна песен за Тодор Александров и неговите другари („Нещо ке те питам, бабо“), бабата свидетелства пред агата за знамето на четата: „И на знаме пише, аго, „Смърт или свобода!“

Захари Стоянов описва събитията от 22-ри април 1876-та така:

„Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният вече байрактар, Крайчо Самоходов, дадоха го на Райка Попова, като мислеха, че с това ще да може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябваше да се възнагради и нейният патриотически труд. Двама въстаника не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата байрактарка или по-добре българска кралица, както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендита. Докато тя стоеше на коня без знамето, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня.

– Да живей младата байрактарка! – извика одушевената тълпа.

Няколко души държаха коня на българската кралица.

Дигна се по едно време тежката процесия към т. пазарджикския път (…) След духовенството идеше Райка Попова с байряка, около която вървяха десятина души пазители на знамето с голи ножове в ръка. Близо до нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците, наредени двама по двама, и тогава множеството. Бенковски вървеше отстрана, възседнал на хранен ат, който се изправяше на задните си крака.“

По онова време Райна Попгеоргиева Футекова е 20-годишна девойка. Учителка е в Панагюрище. Баща ѝ Георги Футеков е свещеник, а майка й Нона Налбантска – жена с родолюбив дух. Сред апостолите на българската свобода тя е единствената апостолка (жена – апостол). В своята „Автобиография“ Райна Княгиня дава своята гледна точка за паметното събитие от 22-ри април:

„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!“ и „Да живее!“ нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

Каква е съдбата на „българската княгиня“ след разгрома на въстанието? Много скоро след освещаването на знамето приключва „пиянството на един народ.“ Войводата Бенковски е убит, четата е разбита. Ред е на издевателствата на башибозука над мирното население. Оказва се, че петвековното турско иго не е отхвърлено завинаги. Действителността е твърде сурова за младата Райна Попгеоргиева. Турците убиват баща й. Заедно с майка ѝ го погребват в двора на дома си. Райна е похитена от башибозуци. Впоследствие е подложена на големи оскърбления и изтезания в турските затвори. Разпитът ѝ при турския наместник (мюдюрин) е възпят от народа:

„Айде провикна се турския паша от Панагюрище: Кой уши байрака? Кой му тури знака? Смърт или свобода? Кой уши байрака? Кой му тури знака? Смърт или свобода? Нито я колете, нито я бесете, жива ми я доведете. Аз да я питам, питам и разпитвам: Кой уши байрака? Кой уши байрака? Кой му тури знака? Смърт или свобода! Айде провикна се Райна Попгеоргиева от Панагюрище: Щете ме колете, щете ме бесете. Аз съм Райна Попгеоргиева. Аз уших байрака, аз му турих знака: „Смърт или свобода“… Аз съм Райна Попгеоргиева.“

Освободена е от затвора със застъпничеството на Найден Геров. Джанюариъс Макгахан (защитникът на България пред света) свидетелства, че от тъмницата излязла със „строшено от скръб сърце“ и „съвършено развалено здраве“. А за мюдюрина („турският паша“ от народната песен) Макгахан узнал, че е „най-омразният варварин, какъвто другаде не е срещал“. От престоя на Райна Попгеоргиева в затвора е съхранена народна песен („Райна в тъмница“):

Де се е чуло, видяло/ мома в тъмница да седи,

както е Райна седяла/ до три дни и три месеца.

Турчин на Райна думаше:/ – Райке ле, тъмничарко ле,

мъчно ли ти е или не?/ Оти се, Райке, не склониш

турска кралица да станеш?/ Райкини очи пресъхнале,

сълзица те не проронват,/ Райкини уста от камък,

думица те не продумват.

След излизането си от затвора Райна отива да учи в Русия. Завръща се като първата дипломирана българска акушерка. По покана на митрополит Климент (Васил Друмев) се установява във Велико Търново, където живее в продължение на три години (1879 – 1882 г.). После се завръща в родното Панагюрище. Занимава се с културна дейност – участва в девическото дружество „Китка“ и в женското дружество „Надежда“ в родния си град. Омъжва се за Васил Дипчев, с когото имат петима сина. След 1898 г. се преместват да живеят в София, където след смъртта на съпруга си, Райна практикува акушерство, за да отглежда сама петима сина и едно осиновено сираче – момиченце. В тържеството по случай 25-годишнина от Априлското въстание на Райна княгиня е отдадена огромна почит. Наречена е българска национална героиня („геройка“). В реч на учителката Екатерина Балтова, бива сравнена с Жана д‘Арк. Скромната българска княгиня недоумява: „Сърдечно благодаря, но чудно ми е, защо ми се устройва такова царско посрещане. Подвиг не съм извършила, чудо не съм сторила. Изпълнила съм само един скромен дълг на българка и панагюрка.“

И тримата големи сина на Райна Попгеоргиева – Иван, Георги и Владимир – са военни и участват във войните за национално обединение. Майчиното сърце се разкъсва от тревоги и от натрупаните в турските затвори страдания и унижения. Това е една от причина за преждевременната ѝ кончина на 29-ти юли 1917 г.

Има личности, за които всеки българин е чувал и знае по нещо хубаво. Така е, защото тези личности са се превърнали в символ на национална гордост. Те са част от един автентичен мит за величието на българската нация. Този мит не може да бъде „победен“, каквато цел преследват съвременните „митоборци“ („ловци на митове“). Защото „фалшивият мит се заменя не с научни тезиси, а с истински мит“. И обратното е вярно – никакви научни тезиси няма да „победят“ истинския мит, когато той вече е създаден и утвърден. Самата истина (истински мит) е, че героите от Априлското въстание ще живеят вечно, неопетнени от хулите и „научните“ интерпретации по свой адрес. Ще са част от българската родова памет, докато ни има.

Докато има българи ще съществува споменът за първата българска княгиня на свободното Отечество – Райна княгиня.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Инвестирай в компост

следващи

Преславското златно съкровище