Вътрешен мир

От известно време в масовата общественост вече не е табу да се говори за духовност и мистични преживявания. Много от нас са чували вероятно вече и термина „вътрешен мир“ да се споменава в дискусии на подобни теми.

Какво точно обаче е „вътрешният мир“, всеки ли може да го постигне и най-вече „как“ и „защо“ са въпроси, чийто отговор ще се опитам да дам в тази статия. За тези от нас, които сме изпитали своя вътрешен мир поне веднъж, нужда от обяснения няма. Макар и това да е строго индивидуално преживяване, всеки веднъж докоснал се до него би кимнал с усмивка и разбиране, когато стане въпрос за тези безценни моменти.

В този ред на мисли, вътрешният мир е състояние на духа, също както страха и неговите производни: гняв, притеснения, завист. Може да се каже, че вътрешния мир е емоция. Емоция, която съчетава в себе си усещането за сигурност, разположение, благодарност, съпричастност, единство, удовлетворение, лекота.

Защо е толкова важно да се стремим да намерим своя вътрешен мир?

Най-бързият отговор на този въпрос е: – За да се чувстваме добре, разбира се! Зада сме в хармония със себе си, със близките си и със заобикалящия ни свят.

За много от нас забързаният ритъм, тревогата за идващите сметки, неясното бъдеще и незабравимото минало, притеснението за близките ни и отекващите дрязги с този и онзи, все още представляват по-голямата част от емоциите в ежедневието ни.

Толкова сме свикнали с това ежедневие, че дори за момент не спираме да си починем, да се абстрахираме от него и да погледнем отстрани. Загубили сме детското си любопитство и сме се примирили, че “това е живота”. Единствения начин да се справим е като станем цинични, нападателни, критични, неотстъпчиви, свити в черупката си. Напрежението завърта колелото отново и ето го поредния понеделник, в който единственото хубаво нещо е, че все още пази спомена за късното ставане в неделя.

Падението

Предполагам като много други хора завихрени в „реалността“ на ежедневието и аз бях напълно потънала в мрачните дебри на материализма.

От малка представите ми за Бог и духовност се лашкаха в две крайности, растейки в семейство на баща виден атеист и езотерична майка.

С увлечение четях книгите и историите за задгробен живот, пророчества, гадания и какво ли още не, докато в същото време се срамувах от това, какво би казал баща ми като ме види да се моля.

В един момент езотериката и въобще духовността отстъпи място на цинизма и сарказма към идеята за всевиждащия Бог единствен създател и Исус неговият пророк и земен син. До голяма степен за това допринесе архаичното лице на църквата като единствен носител и пазител на духовното. Лице, което през вековете се е покривало с кръв, корупция и низки страсти многократно. От друга страна, собственото ми невежество караше рационалният ми ум все по-рядко и по-рядко да обръща внимание на духовността. Църковните празници и ритуали бяха просто „традиция“, а любимият ми аргумент беше: –  „Не може всички да сме братя и сестри, заради Адам и Ева.“

С всяка изминала година отдалечавах себе си от духовността все повече и повече, затъвайки в капана на възприятията за един суров, безсмислен и жесток свят.

Кога разбрах, че нещо трябва да се промени?

В един момент се оказах на ръба на пропаст. Скоро щях да завърша висшето си образование, а пред себе си нямах цел. Бях отвратена от идеята да поробя времето си в някоя корпоративна структура. Мисълта, че животът ми ще протече като „по книга“ – две деца, семейство, работа от 9 до 5 и непрестанен стремеж да консумирам „евтини“ продукти – беше също толкова противна. Не виждах изход. Търсех виновник. Бог беше просто нарицателно, за нещо, което не разбирах и нямах собствена дефиниция за него, но въпреки това го отричах.

След едно съдбовно пътуване, изпълнено с много екзистенциални въпроси, попаднах на една книга, която преобърна възприятията ми на 360 градуса. Книгата се казва Селестинското пророчество и ако сте готови за нея моля прочетете я. 

Реших да намеря своя вътрешен мир.

През последните вече близо 7 – 8 години имах възможността да се докосна до него неколкократно, някой път за кратко, друг път за по-дълго. Пътят към постоянството е дълъг и изпълнен с препятствия за мен, но веднъж изпитала спокойствието и безкрайната шир на вселената, душата ми няма да спре да ги търси отново и отново.

Как се случва при мен:

  1. Започнах да медитирам и да дишам дълбоко и съзнателно, поне 10-на минути на ден.
  2. Спрях да критикувам хората и да търся вина в другите за проблеми и ситуации, които не ми допадат.
  3. Спрях да използвам негативни и обидни думи в изказа си.
  4. Спрях да се оплаквам.
  5. Спрях да се опитвам да помагам на другите, когато не изискват помощта ми.
  6. Започнах да обръщам внимание на природата и нейната красота.
  7. Станах благодарна за миналото и започнах да се доверявам на бъдещето.
  8. Осъзнах, че нещата, които ме дразнят и не харесвам в някой хора са нещата, които всъщност не харесвам в себе си.
  9. Осъзнах, че каквото си мисля, че другите мислят за мен, е всъщност как самата аз виждам себе си в този момент.
  10. Осъзнах, че мозъкът ми е пластичен и че лошите навици могат да бъдат препрограмирани.
  11. Започнах да казвам истината на другите и най-вече на себе си.
  12. Освободих се от изградените от мен очаквания за това, как трябва да протича живота ми, кое е правилно и кое не, кой е прав и кой е крив.

Разбира се имах и все още имам много моменти, в които забравям за горепосочените изявления. Благодарна съм, че тези моменти са все по-редки и кратки.

За тези от вас, които биха искали да пробват или са в началото на своето приключение „вътрешен мир“, бих искала да споделя няколко ценни съвета от проф. Гейл Бренър, автор на книгата „Разцъфващ живот“. Не съм я чела, но с удоволствие очаквам коментари за нея от тези от вас, които са попадали на нея!

Ето и какво казва Гейл за трудните ситуации, които ни връщат към повторение на негативните ни емоции и реакции:

  1. Когато сте предизвикан/а, вместо да реагирате по обикновения за вас начин, било то с агресия, печал, или студенина, спрете за момент и дишайте, вдишайте и издишайте бавно и дълбоко поне три пъти.За мен лично, това е най-важният момент в процеса на постигане на вътрешен мир и може би най-трудният, защото толкова много сме свикнали с обичайните си реакции и коментари, че мозъкът ни оперира на автопилот. Мозъкът ни разпознава създалата се ситуация и ни предоставя с бърз достъп до вече запаметените реакции, които обикновено произвеждаме в даден случай. Повече по тази тема прочетете тук.
    Невропластиката твърди, че тези създадени от нас „навици“ могат да бъдат променени, така че следващият път, когато сме изправени пред същата ситуация да реагираме съзнателно по различен начин. Как? С постоянство. Колкото по-често следваме първия съвет на Гейл, толкова по-лесно ще става, докато в нас се изгради нов навик. Най-важното тук е да не бъдем критични към себе си. Когато забравим или не успеем да се овладеем, не е края на света.

  2. Докато вдишвате дълбоко, просто обърнете внимание на мислите, които минават през главата ви в този момент. Не се увличайте в тях, защото така само ще засилите негативната си реакция, не ги осъждайте като добри или лоши. Просто ги отбележете една по една като в невидим бележник. След това усетете с цялото си тяло, как се чувствате в този момент? Къде усещате напрежението от тези мисли, в областта на сърцето, на стомаха, някъде другаде? Къде изпитвате болка и дискомфорт точно в този момент? Отговаряйки на тези въпроси ще забележите колко често отговорите се
    повтарят във видимо различни ситуации. Ще разберете как навиците ви работят.
  3. Намерете това кътче в сърцето ви, което произвежда безусловна любов! За някой това може да е състоянието, в което изпадаме, когато видим сладко малко кученце или когато погледнем малкото ни детенце. Вдишайте това усещане с цялото си същество и бавно издишайте като следите как въздуха преминава през местата, където усещате напрежение или болка.
  4. Отърсете се и повторете толкова пъти, колкото е необходимо.
  5. Продължете напред, с благодарност за създалата се ситуация, която ви е помогнала точно в този момент да изчистите късче негативна и напрегната енергия от системата си. Насочете това топло чувство към човека срещу вас, предизвикал случката и вижте в него – себе си.

Наскоро ми се отдаде чудесен случай да изпробвам вариация на съветите на Гейл.

Едно от най-дразнещите ме неща напоследък се оказва непрестанното шумене на турски и индийски сериали в дневната. Вежливостта и рационализацията не работят при баба, защото тя просто харесва да гледа сериали и иска да я оставим да си ги гледа на спокойствие.

Създалият се конфликт нараства ежедневно и преминава за мен в раздразнение, нежелание да влизам дори в дневната и чувство на досада смесено с безсилие – всеки път като видя телевизора включен и т.н. Стигна се до там да пратим баба да живее в друга стая, но тя продължава да гледа сериалите в дневната…

И така вчера като слязох да обядвам, поредната сополива мелодрама беше обладала цялото пространство. В момента, в който отворих вратата изпитах неистово желание да се развикам, да счупя телевизора и после да покрещя още малко. Досада и раздразнение обзеха стомаха ми и тежка буца заседна в гърдите ми.

Излязох навън без да кажа нищо. Бях гладна, ядосана и имах желание всичко това да спре. Поех си дълбоко въздух многократно, крачейки смирена пред жилещия северен вятър. Знаех, че от това да подтискам гнева си няма смисъл, не исках да се карам с баба и исках да ям! Звучеше като мисия невъзможна в главата ми…

Подишах дълбоко още малко. Трябваше да взема решение. Или трябваше телевизора да спре или трябваше да съм ОК с телевизора…Продължих да дишам дълбоко, свита на полу-завет, но поне на слънце.

Със сигурност исках да спра телевизора, другото звучеше абсурдно и невъзможно.

Представих си отново как биха протекли преговорите по спиране на телевизора. Не исках да го правя, някак си усещах, че това не е начина, освен това не можах да си представя как сцената се развива без да има хаплив тон. За момент прецених и варианта, в който не се храня докато не свърши филма.

Подишах още малко и един ключов въпрос изнкна в съзнанието ми – защо толкова много ме дразнеха тези сериали?

Защото, отговорих си мигом, мисля и вярвам, че те ме натоварват, замърсяват личното ми пространство с излишна драма и пълнят съзнанието ми с абсурдни битовизми. Това със сигурност е така, но после си зададох и други въпроси – колко често ги гледам? С баба почти не се виждаме. Виждам я предимно на обяд или за вечеря и точно тогава върви сериала. Честно ли е да и казвам да го спре след като на нея и харесва и така се забавлява? Честно ли е да я карам да ходи да си гледа сериала в стаята? Тя и телевизора ли са отговорни за вътрешния ми мир? Има ли какво друго да направя?

Изведнъж дойде и светлата мисъл – ако целия проблем е в това каква нагласа имам за сериалите и как смятам че те ми пречат, то тогава мога просто да променя начина, по-който гледам на тях и така да променя и ситуацията…..

Всички тези размишления не отнеха повече от 5-10мин

Вече имах три варианта за действие:

  1. Fight – да спра телевизора и да вляза в конфликт
  2. Flight – да изчакам да свърши филма и да ям после
  3. LOVE – да погледна на ситуацията през нова призма

Новата призма беше просто различна мисъл – вместо: “Тези сериали са тъпи и гадни и ми пречат” си казах “Може пък да чуя нещо, което ще ми е от полза точно в този момент, Може пък да ползвам това време да си говоря с баба за нещо вместо да се фокусирам върху драмата във филма.”

Поех дълбоко въздух преди да вляза в стаята със светлата мисъл в главата ми и чудото стана…От самия момент на влизането ми в стаята нямаше раздразнение, нямаше досада. Усещах единствено топлината и лекотата на вътрешния си мир. Все още чувах пискливите мелодрами от телевизора, но те вече не ми пречеха, думите не се забиваха и отпечатваха в мозъка ми, бяха някак си дистанцирани от мен, извън полето ми. Седнах и се наобядвах спокойно, размених няколко думи с баба.

За “награда” ми дойде нова идея за проекта, по който работя, не я чух в сериала 🙂 но пък освободих място в съзнанието си, за да я получа. 

Намасте: „Най-доброто в мен, поздравява най-доброто в теб!“

2 Comments

  1. С.
    April 17, 2016 at 11:52 am — Reply

    “След едно съдбовно пътуване, изпълнено с много екзистенциални въпроси, попаднах на една книга, която преобърна възприятията ми на 360 градуса…”. А коя е книгата? 🙂

    • April 20, 2016 at 11:52 am — Reply

      Книгата се казва Селестинското пророчество, а автора е Джеймс Редфийлд. След тази има още няколко книги, които продължават историята.

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Крекери с нахутено и оризово брашно (без глутен)

следващи

Български народни легенди и поверия