Българското царство в епохата на татарска хегемония. Кои са „бугари – татари“?

Приравняването между татари и българи, наложило се благодарение на остарели историографски тезиси, днес води до комични ситуации. Във втори курс при нас попадна студент от Република Македония, който повтаряше годината заради невзети изпити. Голям веселяк, с него много пъти сме обсъждали представите в Македония за българите. Питахме го вярно ли, че при тях наричат българите – „татари“. Той със сериозен вид потвърждаваше, а ние прихвахме да се смеем. Лазе недоумяваше на какво се смеем, внимаваше да не ни обиди и обясняваше, че така се учи в техните училища за нас. И когато в часа по „Средновековна българска история“ в университета чухме да споменат „българо – татарските отношения“, с него се шегувахме: „Трябва да е „татаро – татарски“, та нали българите и татарите е едно и също…“

Чудно ми е как някои българи и до днес се обиждат от абсурдното название „бугари – татари“. Нужно е да се внесе някаква яснота, защото е интересно от къде идва сливането на понятията и какви исторически извори могат да се посочат в защита на това. На първо място, какво в нашата история сочи към „татарското“?

По време на езическия период на Първото българско царство (681 – 864/865 г.) в писмени паметници от нашите земи специалистите забелязват тюркски езиков пласт. Най-отчетливо е това в Преславския военно – инвентарен надпис, в съдържащи се в епиграфските паметници от нашите земи лични имена – Сончонка, Тупай, Аян, Тонган и пр. Присъствието на такъв езиков пласт не е странно, след като е известно, че прабългарите се обособяват в тюркоезична среда. Което не значи, че самите прабългари са тюркоезични – съвременните изследвания ревизират тази теза. Не може да се отрече обаче близкото общение между прабългари и тюрки, особено от времето на хаганатите (началото на VI – средата на VIII в.). Още тук трябва да се каже, че тюрките от Тюркския хаганат не са в никакъв случай татари. Когато у нас се строят Плиска и Преслав, в днешна Монголия татари и монголци заедно си стануват в юртите (палатките).

През XIII в. на историческата сцена в Европа се появява нова супер сила – това е Монголската империя, чиито основи поставя Чингис хан (1206 – 1227 г.). Тази империя е най-голямата държава в човешката история. Както се спомена, завоеванията на монголите в Европа започват през XIII в., т.е. около 700 г. след установените исторически контакти между българи и тюрки. И тук следва друг интересен момент, на който трябва да се обърне внимание – монголите са познати в Европа през XIII – XIV в. най-вече като татари. Защо?

Монголи и татари винаги ли е значело едно и също? Отговорът е: Не. Татарите и монголите са родствени племена, живеещи в съседство. Възходът на монголите донася подчинен статут на татарите в новосформиращата се империя. Поради храбростта и големите си военни умения татарите са използвани в авангарда на монголската конница. Татарите са стрелците, които първи се изправят пред лицето на врага. Това може би е една от причините монголските пълчища в Европа да са наричани „татарски“ – тъй като начело стояли свирепите татарски воини.

Проследяването на хронологията доказва, че няма как да съществува логически постулатът „българи татари“. Българите и татарите/монголите са твърде различни едни от други от гледна точка на етногенезис, религия, култура, език и антропология. През VII в. съществуват засилени контакти между прабългари и тюрки, но монголите/татарите не са тюрки. Тюркските и монголските езици принадлежат към различни езикови групи. Не бива да се слага знак за равенство между монголи и тюрки, тъй като Монголската империя, от Чингис хан насетне, налага волята си над какви ли не тюркски, славянски и далекоизточни племена и народи.

И все пак, от къде води името си недоразумението „българи татари“? Воините на Чингис хан са считани от съвременниците си за непобедими. И това не е просто дума – „непобедими“, с каквато се наричат в наши дни някои много прочути и способни военни дейци. Хората на Чингис хан били наистина непобедими, защото печелели всяко едно сражение и завоювали все нови и нови земи. Те били спрени за първи път от българите в земите на Волжка България през 1223 г. Благодарение на победата на владетеля на Волжка България Габдула Челбир (1178 – 1225 г.) в „Овчата битка“, монголското завоевание към Европа било забавено с десетилетие и Чингис хан не съумял да покори света.

В крайна сметка Волжка България (една ислямска страна) била покорена през 1236 г. от внука на Чингис хан, Бату хан, с което окончателно прекратила съществуването си. Бившата столица на Волжка България град Болгар била превърната в основен град и столица на монголите от „Златната орда“ и преименувана на Сарай Бату. Наблизо до този Сарай Бату бил създаден и по-късният основен център на монголите – Сарай Берке. Наследникът на Бату, синът му Берке хан (1257 – 1266 г.) бил мюсюлманин. Ислямът, като религия на българите от Волжка България, получил все по-масово разпространение и сред завоевателите монголо – татари от „Златната орда“. Така постепенно общата религия и общото пространство, което обитавали заедно завоевателите монголци/татари и завоюваните българи, довежда до появата на този израз – „българи татари“. И днес историци от Татарстан поставят знак за равенство между българи и татари, използвайки като синоними изразите „волжки българи“ и „казански татари“. Ето къде е в известна степен адекватно да се говори за „бугари татари“ – в днешна република Татарстан, част от Руската федерация. На мястото, където някога е възникнала и се е развила Волжка (Волжко – Камска) България, която по-късно е била завладяна от монголо – татарските орди на Бату хан.

Колкото до нас, наследниците на българите от Средновековната Дунавска България, нашите отношения с монголите/татарите започват от XIII в. насетне, не и по-рано. Вярно е, че в езическия си период имаме връзки с тюркоезични племена (например авари и хазари), но тези племена не са монголски.

Названието „българи татари“ е некоректно и дори обидно за нас по друга причина. Ако трябва да се следва духът на времето, нека си зададем въпроса, какво е отличително за българската народност през Средновековието? На първо място – това е религията. През XIII в., когато идват татарите, българин е значело християнин, и то не какъв да е християнин, не „латинец“, още по-малко богомил, а православен християнин. На православните българи им е дадено правото на собствена църква, където богослужението се извършвало на народен език. Това изключително укрепвало народностния дух. Българският език бил официален, на роден език и с българска азбука (кирилица) се създавали високите литературни образци. Българинът през Средновековието, в това число и Второто българско царство, е човек, свързан с българската християнска традиция.

Кога някой, който не е роден от българи, може да се „побългари“, т.е. „да стане българин“? Първо, този някой трябва да приеме кръщението и да стане християнин. След това да припознае като свои: българската църква, официалния български език, българската азбука и литература, българската християнска традиция. Така се „побългаряват“ царските родове Асеневци, Тертеровци и Шишмановци. И от тюркоезични кумани езичници, представители на тези родове стават български царе. Наричаният сред куманите Белгун („мъдър, знаещ“) е нашият цар Асен I, брат на царете Петър и Калоян. Същият пренася тържествено мощите на свети Иван Рилски в новата столица Търново през 1195 г… А брат му Теодор ще приеме владетелското име Петър (в чест на цар Петър), като знак за продължение на българската християнска традиция от Първото царство…

В този смисъл трябва да се отбележи, че българите от Второто българско царство и „бугаро – татарите“ от Волжка България и наследилата я „Златна орда“ имат твърде малко общо помежду си. Татарите са завоеватели на Балканите, чиито стремления са все по-силно подкрепяни покрай ислямизацията им. Разликите между българи и татари са религиозни, културни, езикови и мирогледни. Отношенията между православните балкански народи и татарите много се доближават с отношенията по-късно между местните и османските турци. Неизвлечените поуки от грешките „по татарско време“ са основа след това, „по турско време“ балканските народи да загубят политическата си независимост и да се заговори за „турско иго“.

Често се изтъква една основа причина за падането под османско владичество на България, продължило цели пет века. Става дума за неразбирателството и враждата между българите – християни, използвана по най-добрия начин от завоевателя – мюсюлманин. Рядко обаче се прави очевидния паралел между османските турци от XIV век и татарите от „Златната орда“ през XIII век. И едните, и другите по сходен начин се възползват от междуособиците в България и на Балканите, за да осъществят завоевателните си стремления. А в същото време едноверците и единородците на Балканите, вместо да се обединят пред надвисналата ислямска заплаха, избират да се съюзят с бъдещия си завоевател и господар на земите им. От гледна точка на историческата перспектива какво печели византийският император Йоан Кантакузин, влизайки в съюз с османския бей Орхан? А какво печели цар Константин Тих – Асен, воювайки на страната на татарите? Едно и също. Извличат дребни, краткотрайни лични ползи, но участието им в оглавяваните от мюсюлмани политически коалиции и военни кампании ще струват скъпо и прескъпо на всички християни на Балканите.

Историята на българо – татарските отношения е много поучителна, защото през нея може да бъде прочетена и историята на връзките между балканските владетели и османските турци век по-късно. Българската историография от времето на Петър Ников, Васил Златарски и Петър Мутафчиев укорява цар Константин Тих – Асен, заради участието му в татарската кампания срещу византийците в Тракия през 1264 г. Счита се, че по този начин царят „показал пътя на татарите към България“. От гледна точка на детайлите тази позиция наистина е крайна. В наши дни доста успешно се ревизира в книгата на Пламен Павлов и Георги Владимиров „Златната орда и българите“. И все пак, от гледна точка на философията на историческия процес, разломът между християните на Балканите, който ги поставя в османска власт, е добре проследим век по-рано, в българо – татарските общения.

1 Comment

  1. Марин Мишев
    December 27, 2017 at 10:18 pm — Reply

    Волжките българи нямат късмета на дунавските. Татарите имат друг подход към населението в завзетите територии. Волжките българи са били избити до крак. Татарите са техните убийци. Да се наричат българите- татари, граничи с безумие.

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Думите са мъртви, ако не са поставени на мястото си.“ – Дора Габе

следващи

This is the most recent story.