Българското националноосвободително движение след 1878 г. и ролята на Христо Силянов

Може ли да се каже, че нашето националноосвободително движение приключва с Освобождението (1878 г.)? Този въпрос в същността си не е толкова спорен за българската историческа наука. Всички знаем, че нашият национален идеал е Санстефанска България. Както всеки идеал, и този си остава един вечен стремеж и светла мечта, но не и постижение. Сега, ако се вгледаме по-детайлно, може да се запитаме доколко е „справедлива“ една Санстефанска България.

Дали пък тя не е амбиция по-скоро на руската външна политика, отколкото формулирано собствено българско желание, дължащо се на реалното разпространение и доминация на българския етнос именно в тези граници? Може би най-правилно е да се каже, че Санстефанска България, нашият национален идеал, е резултат от Освободителната война, в която победителката Русия е била длъжна да удовлетвори, освен нас и съюзниците си Сърбия и Румъния. А това удовлетворяване естествено има териториални измерения, които са в ущърб на България – Северна Добруджа, Нишко и Пиротско, изконно български земи, отиват у нашите съседи Румъния и Сърбия.

В този смисъл Санстефанска България може да се разглежда като някакъв прагматичен резултат, а не на търсена на всяка цена справедливост…

Но както и да е, важно е другото! Санстефанска България е мит, събуждащ спомена за българското величие от времето на Симеон Велики и Иван Асен II. А както казва един велик мислител: „Митът е прозорец, а не врата. Опитващият се да влезе през него го превръща в алегория.“ Колкото и да „се ровим“ в мита, колкото и да се опитваме „да влезем“ през прозореца, няма да успеем. Защото: „Който не вярва в митове, вярва в лъжи.“ Един мит може да бъде изместен от друг мит, но да бъде заличен – никога. Колкото и да се обяснява на хората, че Санстефанска България „не заслужава“ да бъде митологизирана – това няма значение, след като тя вече е била митологизирана. Някои специалисти казват, че и Крали Марко също „не заслужава“ да бъде митологизиран. Други казват, че сред Отците на Църквата Йоан Златоуст съвсем не е толкова „златоуст“, т.е. добър оратор и мъдрец, особено ако се сравни с Василий Велики или Григорий Богослов. Примери има много за „незаслужено“ митологизирани с нещо или заради нещо лица и събития.

На Берлинския конгрес, няколко месеца след създаването на Санстефанска България, страната ни е разпокъсана. Това несправедливо от гледна точка на българския етнос разделение на чисто български територии една от друга и прокарване на граница между тях, задължава българското националноосвободително движение да продължи и след 1878 г. Направен е опит митът за българското величие, Санстефанска България, по волята на Великите сили да бъде унищожен. Това, разбира се, не става, защото българите след 1878 г. изобщо не са склонни да се примирят с несправедливостта. Идеалът им рухва, но митът за него не изчезва! Надеждата е жива, а тя крепи борците за правда и за свобода! И така, след Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. борбата на българите за свобода се възобновява с пълни сили. И както вече стана дума, в историческата наука не съществува сериозен спор за етапите и продължителността на българското националноосвободително движение: то практически не спира с 1878 г. На някого може да му се стори парадоксално, че Освобождението не слага край на борбата за свобода, но това е факт!

Ако трябва да отговорим на въпроса, къде е най-ожесточена борбата за свобода – отговорът този път не е изненадващ: това е Македония! Който е запознат със средновековната българска история не би се изненадал от това, тъй като дълго време именно тази географска област е била люлката на българщината. Тя е съхранила народа ни и е поддържала жив българския дух, основно благодарение на Охридската архиепископия, която е била призната от Византия за българска църква и като такава е работила за полза роду във вековете на чужда политическа власт. Статутът й на българска църква не е ликвидиран дори през по-голямата част от османското владичество. Така че тук ще обърна внимание на нещо много важно, което обикновено се пропуска: Македония не е просто и само кърмилница на български харамии и „луди глави“. Тя през вековете е била културно средище на българския език и култура. Тук е средновековната Кутмичевица, където е просиял св. Климент Охридски, тук е Охридската книжовна школа, създадена по заръка на княз Борис Покръстител. В този ред на мисли няма нищо странно, че голяма част от българската интелигенция след Освобождението произхожда от Македония: Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Димитър Талев, Атанас Далчев, Йордан Бадев, Данаил Крапчев и т.н. и т.н. Традицията Македония да ражда интелигентни българи, започнала с Покръстването (865 г.), продължава и след Освобождението (1878 г.).

Сега към въпроса: В какво се изразява борбата на българите в Македония за свобода? Борбата е на два фронта: първият е чрез споменатата будна българска интелигенция под върховенството на Църквата (Българската Екзархия) и по мирен път, а другият е с оръжие в ръка. Много често дейците, борещи се на единия фронт (просветителите), тихомълком се преместват на другия. За това спомага и Българската Екзархия, която много пъти съвсем целенасочено помага на въоръженото крило. Откъде знаем това? Под върховенството на Българската Екзархия са българските училища, отворени извън пределите на България – в Македония и Тракия. А именно в тия училища работят учителите, подготвящи учениците – будни българчета, да се включват във въоръжената съпротива. Много от най-видните македонски дейци са били учители: Даме Груев, Кръстьо Асенов, Христо Силянов… Нека кажем малко повече за забележителната личност Христо Силянов – най-големия мемоарист на българското националноосвободително движение след 1878 г.

Христо Силянов

Христо Силянов е роден в Цариград на 24-ти май 1880 г., като баща му е българин от Охрид, а майка му е гъркиня. От малък остава сирак. За него се грижи чичо му. По стечение на обстоятелствата се записва да учи първо в Солунската българска гимназия, после завършва Битолската българска гимназия. Става член на българската революционна организация като ученик, под влияние на учителя си Даме Груев. След завършване, за година-две работи като учител в Прилеп и Лерин (1899 – 1900 г.), а от 1902 г. вече датира включването му във въоръжената борба. 

Силянов е пример за личност, която участва първо на фронта на просвещението, а после на нелегалната въоръжена борба. Има късмета да се присъедини към четата на прочутия войвода Марко Лерински, която била известна като най-добрата школа за обучение на революционери. Благодарение на престоя си в четата на Марко войвода, Силянов се запознава и с Гоце Делчев. До края на живота си той се гордее, че се е познавал лично и е имал близки общения и с тримата най-големи дейци за българско освобождение след 1878 г. – Гоце Делчев, Даме Груев и Марко Лерински (бойното име на Георги Иванов от Котел). По време на Илинденско-Преображенското въстание Силянов участва активно в боевете, но този път не в Македония, а в Тракия, като част от четата на Михаил Герджиков. През цялото това време, докато участва в различни чети и ходи на различни места, Силянов не спира да чете и пише. Това дава право на Ц. Билярски да го нарече „революционер с пушка и перо в ръката“ и „историка на революцията“. Силянов наистина е историк: през 1907 г. се дипломира с тази специалност от Софийския университет, след което специализира за около година в Швейцария. Активните му „борчески години“ са до войните за национално обединение.

четата на Христо Силянов

Ако се запитаме кой автор и участник описва най-пълно и ярко освободителното движение преди 1878 г., и най-вече неговата върхова изява, Априлското въстание, то почти всеки българин знае, че това е Захари Стоянов. Аз си мисля, че е редно всеки българин да знае и кой е продължителят на Захари Стоянов, кой най-ярко описва борбите ни за свобода след 1878 г. и едновременно участва в тях – това е именно Христо Силянов. Христо Силянов и творбата му „Писма и изповеди на един четник“ са преки продължители на Захари Стоянов и творбата му „Записки по българските въстания“. Иван Бурин с право отбелязва, че както без „Записките“ на Захари не бихме имали „Под игото“, „Кървава песен“ и „Епопея на забравените“, така и без „Писма и изповеди“ на Силянов не бихме имали „македонското“ „Под игото“ – тетралогията на Димитър Талев. Авторът на предговора към книгата на Силянов посочва, че делото на Даме Груев, Гоце Делчев и Яне Сандански е пряко продължение на делото на Раковски, Левски и Ботев. От времето на Раковски четническият институт е част от борбата на българите за свобода: с помощта на малки бойни единици се цели да се всее смут и да се спечели местното население за конспиративното дело по отхвърляне на турската власт. Това нещо го виждаме да продължава на практика в македоно-одринските организации от 90-те г. на XX в. Пример за върхова изява на българска чета преди 1878 г. е епопеята при Дряновския манастир с участието на Бачо Киро и четата на поп Харитон. По време на Четническата акция на Македонския комитет през 1895 г. пък отрядът предвождан от подпоручик Борис Сарафов (наречен по-късно „Принцът на Македония“) превзема град Мелник, на турска територия. Виждаме един и същ механизъм на борбата, приемствеността е налице. Докато върховата изява по пътя към самостоятелно освобождение на българите преди 1878 г. е Априлското въстание (1876 г.), то след 1878 г. това е Илинденско-Преображенското (1903 г.). Мемоаристът на борбите Христо Силянов участва в боеве с турците и в Македония, и в Тракия. По-късно, през Балканската война (1912 г.) и Междусъюзническата война, се бие в редиците на Македоно-Одринското опълчение.

След първата световна война революционния му плам затихва и Силянов се занимава главно с книжовна и журналистическа дейност. Освен революционер, участвал повече от десетилетие във въоръжената борба, той е талантлив поет и много добър публицист. Автор е на едно добило голяма популярност в Македония стихотворение, посветено на „хайдушкото божество“ Гоце Делчев.

„Бързай, млад войводо, с вярната дружина,

И прехвърквай тези пусти планини!

Всички зли премежди досега премина

И позорът нивга теб не опетни.

Бдеща, като тебе, чака те раята,

Жадна за разтуха, за гореща реч.(…)“

(„Бързай, млад войводо“ – стихотворение, посветено на Гоце Делчев, което съществува в народнопесенен вариант)

 

Делото на Христо Силянов в мемоаристиката е достойно за похвала. Почитта, която са оказвали всички запознати с националноосвободителното движение, е огромна и заслужена. Не случайно самият Димитър Талев, на надгробното му слово при погребението му през 1939 г., казва: „Неговото най-крупно дело е величавият образ на Македония, на оная злочеста българска земя, чието име днес се захвърля от някои в забрава.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Поезията трябва да е свободна, за да бъде себе си!“ – Интервю с поета Александър Христов

следващи

Когато мечтите се превръщат в реалност – Калин Василев и проектът „ТЪРНОВОRUNS“