Братя Миладинови в българската история

Рядко се замисляме от колко скоро във времето датира образованието на роден език. Векове наред по българските земи не се преподава на говоримия в семейството и сред близките роден български език. Ако изобщо българските деца са пращани някъде, където да изучават четмо и писмо, учителите им са ги наставлявали основно на гръцки език. Какви може да са последиците от това образование сред интелигентните и амбициозни млади българи?

Да дадем два сравнително известни примера: Евгениос Вулгарис и Никола Пиколо. Първият е един от най-забележителните личности в балканската история от XVIII в. Виден деец е, обаче не на българското, а на гръцкото Възраждане. От 1775 до 1778 г., по времето на императрица Екатерина Велика, изпълнява службата на Славонски и Херсонски архиепископ в Полтава под името Евгений Булгарский или Булгар.

Вторият пример, който също може да бъде наречен Булгарский или Булгар, Никола Пиколо, е роден във Велико Търново в семейството на търговеца хаджи Сава Илия през 1792 г. Учи във Велико Търново, после в Букурещ. Превежда на новогръцки „Филоктет“ на Софокъл, която става първата древногръцка драма, играна на гръцка сцена в ново време. Пише трагедията „Смъртта на Демостен“ (1818 г.), която е представена с голям успех в гръцкия театър в Одеса. През 1839 г. печата на гръцки стихосбирката „Парогорима“ („Утехи“). Литературното наследство на Николо Пиколо си остава напълно изолирано от българската действителност, а се вписва напълно в гръцката културна и политическа обстановка. Иван Радев пише:

„Дори и да не коментираме естетическите и сценични качества на драмите, които създава Н. Пиколо, напълно достатъчен аргумент за насочване на вниманието ни към тях е времепоявата им. Ако бяха създадени на български език или бяха преведени своевременно, те променят картината на драматургичния жанр през Възраждането (на България), обвързват неговите начални стъпки не с 50-60-те, а с 20-те години на 19 век.“

Макар и роден в българско семейство в Търново, д-р Никола Савов Пиколо е виден деец на гръцкото, а не на българското Възраждане, и пише гръцки драми на гръцки език. Михаил Чайковски известява на Адам Чарториски, че „на Пиколо, въпреки добрите му желания, а дори и качества, не бива да се вярва. Той има повече гръцки черти, отколкото славянски.“ Евгениос Вулгарис и Никола Пиколо са показателни случаи за това, как образоваността, в определени случаи и при определени личности, може да доминира над произхода и накрая да моделира националната идентичност. Няма как да не се сетим за Паисий, когато пише кротко, без патос и без да е обвинителен:

„Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи.“

Не е въпросът в това, да се корят определени хора за личните избори, които са направили в живота си, било в името на кариерното израстване, за да се впишат по-добре в определени среди, или по друга причина. В този смисъл поучителна е историята, да кажем, на Мехмед паша Соколович (Соколу Мехмед паша), която е залегнала в сюжета на романа „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич. За този роман писателят получава Нобелова награда за литература през 1961 г.
Мехмед паша Соколович е еничар, роден под името Байца (Бойко) Ненадич в Херцеговина, рекрутиран в еничарския корпус на 13-годишна възраст. По време на кариерното си израстване в държавническите структури на Османската империя, издигайки се до най-високото стъпало – поста на велик везир, Мехмед паша никога не забравя потеклото си. Благодарение най-вече на неговата настоятелност (и на другите двама сърби еничари в османското правителство от онова време Рюстем паша и Али паша Семиз) през 1557 г. бива възстановена автокефалната сръбска Печка патриаршия, която съществувала по времето на цар Стефан Душан (Душановата патриаршия). На патриаршеския престол Мехмед паша поставил своя родственик Макарие Соколович, а докато бил велик везир издействал постът главнокомандващ на морските сили на Османската империя (Капудан паша) да се заеме от друг еничар от сръбски произход – Пиали Мехмед паша. Народното предание гласи, че Мехмед паша Соколович изградил църква в село Поблаче, на мястото, където бил гробът на майка му.

От българския фолклор е известна историческата песен за еничарина и неговата робиня руса Драгана. Ето и разговорът между двамата от песента:
„– Мори Драгано, моя робиньо!
Що ще та питам, право да кажиш!
Имаш ли братец, имаш ли сестра,
имаш ли баща, имаш ли майка?
А Драгана му со глас продума:
– Имам си баща, имам си майка,
имам си братец, имам си сестра.
– Къде е брат ти? И той ли е поробен?
Драгана му жално отговаря:
– Кога додоха в Влашката земя,
турци избиха млади българи;
и брат ми беше во тая войска;
а сега тридесет години,
ка съм аз братец не видела!
– Мори Драгано, моя робиньо,
ако го видиш, познаваш ли го?
– Я да го видам, си го познавам
по клета глава, по едри гърди.
А еничарин Драгана пита:
– Що има на братина глава?
– Брат ми си има от сабя белег,
че е посечен на люта войска.
А еничарин Драгана пита:
– Що има брат ти на едри гърди?
– Брат ми си има на гърди белег,
со стрела ранен во люта войска.
Па си разтвори еничар гърди,
белите гърди, клетата коса,
а на Драгана жално думаше:
– Я стани, сестро, дома да идем,
дома да идем, мама да видим!“

Приемането на една чужда идентичност често в историята има различни измерения. Ако се върнем към темата за българското образование в ново време, трябва да се има предвид, че чак около 30-те г. на XIX в. в българските земи българските деца са добили правото да избират да се учат на говорим народен език просто защото преди това в училищата не се е преподавало на такъв език.

Сега да насочим внимание към личностите на братята Димитър и Константин Миладинови – хора, спомогнали изключително много с делото си за просъществуването на българско образование и наука на говорим език. И двамата са възпитаници на гръцки училища, но техният манталитет е много по-различен от този на лицата, за които вече стана дума. Двамата братя не заживяват задълго в чуждото, с чужда идентичност, а се жертват и умират за своето и за родното.

Димитър Миладинов е роден около 1810 г., а Константин – около 1830 г. Баща им, въпреки че е обикновен грънчар от гр. Струга, не лишава от образование децата си. Димитър учи в Охридското гръцко училище, после в известната Янинска гръцка гимназия. Израствайки в изцяло гръкоезична среда, той не се оставя да бъде асимилиран в нея. Както заключава Боян Пенев:

„Докато една част от учениците са се поддавали на гръцкото влияние и са се приучавали да презират народността си, по-будните и даровити български младежи са се влияли от родолюбието на своите съученици гърци.“

След завършването на Янинската гимназия, Д. Миладинов е за кратко учител в Охридското гръцко училище, след това в с. Магарово, в Битоля и в Струга. При големия брат Димитър е ученик и по-малкият Константин. И Константин тръгва по стъпките на брат си. Учи в Янина, като след това постъпва в Историко-филологическия факултет на Атинския университет. След дипломирането се завръща в родния край, за да бъде учител. С времето, добивайки по-сериозни наблюдения върху развоя на учебното дело в родната Македония, Д. Миладинов стига до следните заключения, споделени с Ал. Екзарх:

„Шест осмини почти на Македония, която се населява от едноезични българи, всички се учат на елинско писмо и от гърците се наричат елини. (…) Пороят на елинския език ще стане за тукашните места неудържим, ако не се вземат силни мерки.“

През 1856 г. Димитър Миладинов е принуден да напусне учителското място в Струга. Следва една година, прекарана сред сръбско население в Босна и Австрийска Сърбия. В Нови Сад е вероятно Д. Миладинов да се е срещнал с Г. С. Раковски, който по същото време бил там. Така или иначе Д. Миладинов се връща в Македония с още по-изявени патриотически чувства.
От 1857 г. датира писмото му до българите в Струга:

„Каква глупост и наглост – българин да се препоръчва за грък! Нека не обръщаме внимание на такива хора, които се отричат от народа си, нека най-напред възприемем славянската идея и след това да видим, що са сторили другите народи.“

Следва покана от жителите на град Кукуш към Д. Миладинов, да съдейства за отварянето на българско училище в града. Димитър Миладинов отговаря на молбата с възторжено писмо:

„Аз скачам от радост, като виждам любовта и стремежа ви към нашия матерен език. (…) Фанариотите щели да ни прокълнат, щели да кажат че българското слово е противно Богу – както казахме преди. Минаха ония времена. В тъмницата проникнаха лъчите на слънцето… Вие първи в Източна Македония почвате да изучавате езика на дедите ни, вие първи обезсмъртявате в славянската история своето отечество.“

През ноември 1857 г. Д. Миладинов се заема с работа в Кукуш, като въвежда българския език и за двете местни училища. Успява да снабди с български книги, поръчани от Велес и от Цариград, и другите учители в града. В следващите 3 години спомага за развитието на българското учебно дело в Охрид и в Струга. В дописка до „Цареградский вестник“ от 1860 г. коментира резултатите от своя неуморен труд: „И тук само болгарски читают и писуват, а по гръцки – не“.

Райко Жинзифов споделя в спомените си впечатления от учениците на Д. Миладинов:

„Весело беше да се гледа как децата, за които цяла година е потребна да се научат свободно да четат по гръцки език, сега само за 2-3 месеца се научаваха да четат свободно и да разбират разказите из българската история. (…) Любовта към родния език дотолкоз се усили, че след свършване на учебното време женени хора, 20-25 годишни, всеки ден посещаваха училището и учеха ревностно черковнославянски и български език. Дори хора в доста напреднала възраст се учеха в своите дюкяни един друг да четат. Примера на младежите последваха и свещениците.“

С делото си на български просветител Димитър Миладинов си навлича доста врагове из гръцките среди. След неговото оклеветяване, на 16-ти февруари 1861 г. той е задържан от заптиета в къщата си и откаран в Охрид, след това в Битоля. Кузман Шапкарев си спомня раздялата със славния учител:

„Когато отдалеко го съпровождахме като апостолите Христови на явна гибел, той съвсем спокойно, показващ шепата си, думаше ни: „Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот; за толко ли ще се уплаша? Аз отивам на вярна смърт, но народът български няма да умре заедно с мене; той ще остане жив и един ден ще възкръсне; тогава ще оцени и моята кръв! Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожънете плодът му.“

По-малкият брат Константин до 1860 г., в продължение на 3 години, следвал в Московския университет, където се подготвял за научна дейност. През 1861 г. той успява да намери издател за съвместния, с брат му Димитър, труд „Български народни песни“. Въпросните народни песни, които двамата братя събирали сред българското население по време на учителстването си, са 660 на брой. Произхождат главно от района на Струга, Кукуш, Прилеп и Панагюрище. За времето си са най-обемното изследване, посветено на българското народно творчество.
Константин е в Загреб, където завършвал работата по отпечатването на сборника с народните песни, когато научава вестта за задържането на брат си. Разтреворжен, отива да го търси, но също е задържан, без да му е дадена възможността да се срещне с Димитър, с когото от дълги години не са се виждали. Докато се водило следствието по тяхното наказателно дело, и двамата братя умират, вероятно отровени от враговете си.

Българският народ създава легенда за двамата братя. Според нея двамата били освободени от тъмницата, но като се видели след дългата раздяла, в изблик на бурна радост от голямата им братска обич, се прегърнали и умрели така прегърнати. Както отбелязва Б. Пенев: „тоя народ може да не е разбирал напълно техния идеализъм, тяхното самопожертване за един висш идеал, но е чувствал това и само чрез образите на своята поезия е дал израз на своя наивен и непосредствен идеализъм и на обичта си към тях.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Последната любов на Вазов

следващи

„Магурата“ – бисерът на пещерите в Северозападна България