Асен Гаврилов – „Летящият Феб“

Обикновено балетистите по света се делят на скачащи и въртящи се. Асен Гаврилов беше от първите, макар да владееше отлично техниката на пируети и алезгони. „Неговият хубав скок и сигурни движения завладяват публиката от първия момент на появата му“ – признава балерината Фео Мустакова. Изпълненията му са оценени като блестящи не само у нас, но и в цял свят. Където и да се появи, Асен винаги впечатлява публиката със своята енергия и невероятното умение да вдъхва живот на всяка роля.

Всъщност, феноменът на Асен Гаврилов се дължи не толкова на отличната техника и майсторството на танца, колкото на факта, че започва да се занимава с балет, когато е на 20 години – твърде зряла възраст за това изкуство. Ако искаш да се занимаваш сериозно с балет, трябва да започнеш на 3, 5 или най-късно на 7 години, когато сухожилията са все още гъвкави и подлежат на „обработка“, а мускулите постепенно свикват с натоварването и се научават да носят тежестта на скоковете и да се пазят от травми. Но тогава Асен вече е избрал балета за своя професия и нищо не може да го спре.

Както често се случва в живота, съдбата среща бъдещия балетист с изкуството на танца съвсем случайно. Асен Гаврилов е роден на 10-ти юни 1926 година, не къде да е, а в самия Народен театър „Иван Вазов“, където баща му е бил сценичен работник. Той така и не дочаква преместването в болница и избира да се появи директно зад кулисите на театъра, където често ще остава да спи през нощта. Семейството на Асен е било голямо (били са 4 деца) и в малкия апартамент с две стаи е било твърде тясно, затова той предпочитал да нощува в магическата тишина на театъра, където всичко е тайнствено и вълшебно. „Не мога да ви обясня какво чувствах в тия моменти – някакво божество ли, храм ли… едно свръхусещане за всичко наоколо“ – ще каже по-късно той самия. Асен буквално израства в Народния театър, там си пише домашните, и докато разнася вестници и кафета, за да помага с парите на семейството си, не пропуска всеки един момент, да наблюдава репетициите и да се учи от любимите си артисти, сякаш предварително е знаел, че натрупания опит в детските години ще му послужи по-късно, когато сам излезе на сцената.

Ето как през 1946 г. съвсем на шега (а може би съвсем умишлено) Асен попада в школата на Анастас Петров – бащата на българския балет, под чието ръководство се формират големите имена на българския танц. По това време Софийската опера се приютява в сградата на Народния театър (след големия пожар в Операта през 1925 г.) и Гаврилов, наблюдавайки екзерсиса, воден от големия майстор, бива силно привлечен от една от балерините. Тогава се хваща на бас с приятели, че ще стане част от балетната трупа, надявайки се, по този начин красавицата да го забележи. Той отива при Анастас Петров и му заявява, че иска да учи балет, но при едно условие – да го остави да се хване на станката зад въпросното момиче. Анастас Петров е възхитен от природните му данни и веднага го приема в школата си.

Не след дълго идват и големите успехи. Първата му роля е Вацлав от „Бахчисарайски фонтан“ през 1947 г. Асен често замества големия солист Живко Бисеров, когато той има ангажимент, което му позволява да се учи и усъвършенства. Скоро Анастас Петров изненадва Асен с невероятно предложение – „Аз съм отредил за вас главната роля в балета „Жизел“. Асен е във възторг и едновременно с това изплашен. Дали е готов за тази голяма роля? Въпреки колебанието, приема ролята и на премиерата (18-ти януари 1948 г.) изиграва своя Алберт, партнирайки си с Валя Вербева. Публиката е запленена от таланта му и той веднага е назначен за пръв солист в Софийска опера и балет. Това никак не се харесва на колегите му, не само, защото е назначен директно за солист, прескачайки корде балета, а и фактът, че през 1944 г. Гаврилов се записва в немските трудово-строителни войски (ТОТ), за да изкара някой друг лев. Заклеймяват го като немски войник и дори войник от SS, за което същата година е изпратен и в Богдановдол (най-ужасния концентрационен лагер, създаден за разправа с политическите противници и лекомислещите). Съдбата обаче е решила да запази бъдещия велик танцьор и той без особени трудности успява да блесне на сцената на Народната опера.

През 1950 г. Асен е изпратен на специализация в тогавашния Ленинград, където е и най-добрата мъжка школа за балет в цяла Русия. На заключителния концерт в края на следването си Асен играе ролята на Дезире от „Спящата красавица“ на сцената на Мариинския театър – най-престижния театър за балет в страната, на чиято сцена са играли величия като: Михаил Баришников, Рудолф Нуреев и много др. Асен Гаврилов е единственият българин, канен да остане като солист в Мариинския театър. Той обаче отказва тази голяма чест и се връща обратно в България.

През 1951 г. Николай Холфин поставя в Софийска опера „Червеният мак“ и за спектакъла на Младежкия балетен фестивал в Берлин, Асен е специално поканен. Солисти в балета са Любка Колчакова, Живко Бисеров, Стоил Неделчев и акробата Крум Анков. Една нощ, когато вече са в Берлин, Асен е събуден, за да му съобщят бързо да учи ролята на Живко Бисеров, който бил хванат в опит за бягство в Западен Берлин и го връщат по етапен ред в България. За Асен е ясно, че всичко е било предварително нагласено. „Та нали всички ходехме в Западен Берлин да си пазаруваме?“ Тогава той се застъпва за колегата си, за когото е насрочен „Другарски съд“ в България и са му взети всички звания, изключен е и от състава на Софийска опера. Благодарение на Асен, който освен чудесен танцьор, е и изключителен човек и приятел, Живко Бисеров е изправен във Варненска опера, вместо изцяло да скъса с изкуството. Затова пък налагат на Гаврилов да се върне в Ленинград „да си доучва“.

Изключителният талант на Асен блясва най-ярко в „Есмералда“ и ролята на Феб, където си партнира с големите български балерини Валя Вербева и Лили Берон като Есмералда, и невероятния Павел Стоицев като Клод Фроло. Онези, които са имали честта да го гледат на живо, разказват, че са се влюбили в неговия Феб. Той е бил техния герой, а постановката толкова романтична, с такива красиви автентични декори, че публиката имала усещането, че присъства в Нотр Дам, заедно с героите. Критиката тогава пише: „Това е Феб, за който Цезар Пуни* би мечтал“.

Освен невероятен танцьор, Асен Гаврилов е и изключителен балетмайстор. Той не се страхува да експериментира в танцовото изкуство и с любов и прецизност работи с танцьорите, превръщайки ги в звезди. Интересното е, че навсякъде, където отива да поставя спектакли – Китай, Чили, Югославия, Португалия, не след дълго се извършва преврат, смяна на режима или някакви неочаквани политически събития. Това забавлява неговите близки и на шега му предлагат да отиде най-сетне да постави нещо в СССР. Наред с множеството награди за изпълненията му, той е удостоен с най-голямата награда по това време – званието Народен артист.

Асен Гаврилов си отива от този свят на 21 май 2006 г. Оттогава, вече 11 години, това безспорно танцово величие е забравено. Днес малцина се сещат за „летящия Феб“ и за изключителното единство на физическа красота и невероятни танцови умения. В Националния филмотечен център има записи на спектакли, излъчвани по БНТ, които за жалост потъват в прах. А феноменът Асен Гаврилов, който започвайки на 20 години, постигна такива невероятни върхове, ни оставя въпроса: Какво ли би било, ако беше започнал на 5?

* Цезар Пуни – италиански композитор, написал музиката за балета „Есмералда“.

 

2 Comments

  1. Ирен
    November 20, 2017 at 1:22 pm — Reply

    Тези факти, за жалост, умишлено са били пренебрегвани през годините. Щастлива съм, че сега се четат. Благодаря за милите думи!

  2. Мартин
    November 20, 2017 at 4:02 am — Reply

    Четейки великолепно написаните статии на младата авторка, оставам с впечатлението, че досега много събития и факти от историята и изкуството са били непознати за мен. Благодарение на Ирен аз продължавам да се образовам и усъвършенствам с всяка следваща статия. Пожелавам и успех и очаквам с нетърпение следващата й вълнуваща история! 🙂

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Вълчи празници

следващи

Отвъд добро и зло – Николай Хайтов и „Диви разкази“