Аристократът Теодор Траянов

Един голям мислител с аристократична душа казва: „Разстоянията между нации, обществени класи, култури и раси са незначителни. Истинската бездна е онази между възгледите на плебея и възгледите на патриция.“
Дори да не сме съгласни докрай с тази сентенция, трябва да признаем, че великите личности сред нас наистина са неподвластни на злободневните неволи. Величието при тях доминира както над расовата им принадлежност, така и над социалния им произход. Във величието на отделната личност е заключена тайната на вселената. Това величие е величие на духа, затова е невъзможно за дефиниране и обяснение. То може единствено да бъде наподобено или почувствано.

Една такава велика личност с аристократично излъчване е бил големият български поет Теодор Траянов. В какво се заключава неговият аристократизъм? В спомените си за него брат му Крум казва: „Федя (така го наричали в семейството му) притежаваше и трите аспекта на понятието култура: интелигентност, образование и възпитание. Той никога не нагрубяваше, не иронизираше.“

„Отношенията му с братята и родителите бяха сърдечни и непосредствени. Никога, при никакъв повод не обиждаше никого и всякога беше мил и усмихнат. Несполуките и болките на всекиго от нас изживяваше дълбоко и винаги намираше утешители думи, за да ни успокоява.“

„Една вечер Федя се завърна необичайно рано, а беше студен ноемврийски ден. Майка ни, изумена, го погледна и каза: „Бе, синко, къде си тръгнал в тоя студ по сако, къде ти е пардесюто?“ А той отвърна усмихнато: „Подарих го, мале, на един събрат, който няма нищо!“ Майка ни нищо не отвърна, тъй като познаваше своя син и неговите добродетели. Връщал се е и без шапка, но винаги усмихнат и вглъбен в себе си.“

Виждаме образа на един щедър, чувствителен и добър човек. Теодор Траянов е много способен ученик. Завършва Класическата гимназия в София (1899 г.), след това Висшето техническо училище във Виена (1901 – 1908 г.), откъдето се дипломира като архитект. Визитката му, свързана с техническите науки, предполага едно доходно съществуване. Още повече, че млада и модернизираща се България по онова време имала остра нужда от изучили се на запад архитекти и инженери. А че имал аналитичен и комбинативен ум, трениран от усърдни занимания с естествени науки и математика, било безспорно: Теодор Траянов бил един от най-добрите шахматисти на България за времето си. В партия шах през 1936 г. той завършва на равно с действащия световен шампион по шах Александър Алехин.
Но Теодор Траянов имал мисия в живота си, различна от тази да живее охолно в практикуване на доходния си „занаят“. Теодор не бил занаятчия, а поет.

За известно време в още младежките си години той постъпил на служба в българското дипломатическо представителство (легацията) във Виена. Брат му Крум си спомня чувствената наслада на Теодор от досега му с произведенията на изкуството във Виена. Теодор Траянов е много добре приет в културните салони и изисканите среди, където се чувствал напълно в свои води, все едно е роден син на някой немски княз.

„В легацията бе работлив и претрупан с работа. Но това не му пречеше да посещава концерти, театри, изложби и пр., като и мен напътствуваше в това направление. Спомням си добре, че ме изпрати да чуя цигулковия концерт на Бетховен, изпълняван от Александър Шмулер – голяма знаменитост на времето, холандец по произход. На сутринта ме попита за впечатлението ми. Отвърнах му: „Възхитително! От днес, брат, ще предпочитам камерната музика, без да изоставям драматичната.“ Той ми подаде ръка и ми каза: „Щом предпочиташ камерната музика, признавам те за музикант.“
(…) Макар и рядко, но все пак излизахме заедно с Федя. Той ненавиждаше еснафщината. Посещавахме паметниците на изкуството, архитектурата, изложбените и концертните зали. И интересното бе, че брат ми винаги се държеше така, като че ли за първи път ги виждаше – тъй много се възхищаваше от тези културни паметници. Изказваше пред мен учудването си, че има наши хора, дошли да следват във Виена, а не ги среща никъде из тези места. В замяна на това десетки от тях ходеха из „Гринцинг“, „Максимилян келер“ и други места изключително за обикновени забави. Те не познаваха „другата“ Виена.“

За отбелязване е неразбирането, с което младият човек посреща своите връстници с лош вкус. Разбираемо и толкова актуално, особено днес, е този признак на лош вкус у младите – да те пратят да учиш в една от културните столици на Европа, а ти да предпочиташ кича на кръчмите й и евтините наслади в компанията на простолюдието. Младият човек с изискан вкус все още е на етапа само да се учудва от чуждата посредственост. След време в България ще я заклейми напълно и в крайна сметка ще я победи, оставайки в паметта на потомците си като аристократ, неомърсен от еснафщината и ориенталската простотия.

Трябва да кажем, че при престоя си в Австрия, Теодор се задомява с австрийката Елена Петерс, с която имат четири деца. Обаче с нея много бързо се разделят. Художникът Петър Милев казва: „Австрийката не можа да разбере как може човек да се занимава с нещо толкова непрактично като писане на книги, след като е завършил инженерство и може със златната си професия да печели много пари.“

Вярна спътница в живота му става една изключителна жена – Дора Дюстабанова, голяма българска актриса, интелигентна и обичаща го безумно. Дора е наясно за брака му с Елена Петерс и причините да се разделят. Той й споделя за австрийката: „Прекрасна, вярна жена за всеки обикновен мъж, банков директор, фабрикант, но не и за мен.“

Любовта между Теодор и Дора е изпепеляваща. В едно от писмата си до него тя пише:

„Ти си варварин в искането, аз съм безумница в даването! Ний сме едно цяло с теб и трябва да останем вечно едно цяло! Ти си за мене аз, аз съм за тебе ти. Който иска, нека се смее, който иска, нека се чуди на такава любов.“

Дора Дюстабанова е творческа натура, силно изкушена от литературата. Тя самата пише стихове и следи от близо литературния живот в страната. Затова нейния интелект стига да оцени могъщия талант на мъжа до себе си, а за себе си да отреди мястото на негова муза. В дневника си пише: „Аз трябва да имам само една цел: да обичам Тодора толкова, колкото той мен обича, тогава ний бихме могли да се борим даже и с бога.“

Съдбата е неблагосклонна към тях. Двамата постоянно се борят с материалните лишения и с отрицателното обществено мнение към връзката им: Дора е значително по-млада от Теодор. „Още утре ще му предложа отсега нататък да живеем заедно, пък ако ще целият свят да реве и да ме сложат на горящата клада. За мене Тодор стои над всичко и аз ще трябва да жертвам и последната капка кръв за него.“
Дора е покрусена от незачитането на признатия дори зад граница творчески талант на любимия си. Пред очите на Дора, Теодор се сблъсква с еснафска България, където всичко е за продан, а високо ценят онзи, който продава себе си високо. Много от страниците в дневника ѝ са изпълнени с недоумението, как е възможно подобно отношение към любимия ѝ:
„Да отиде Траянов – големият Траянов, пред господа управляющите, да падне на колене, да им ближе краката и да иска тяхната милост, за да го назначат и да му върнат хляба или пък да се провикне пред целия свят: „Аз страдам, мизерствам – милост, дайте ми милост.“ Ех, че хубава гледка – геният в краката на парвенютата и моли за милост, а те със своите цинични физиономии се засмиват и му шепнат: „Пак при нас дойде.“ Ех, че хубава гледка, геният в краката на парвенютата.“
„Този човек, който е дал последния къс от себе си, за да дигне този народ на една такава културна височина, днес ходи като последен просяк. И това българския народ търпи!“
„Има някаква си квартира, на която не може да плати наема, и печка, в която цяла зима не е слагано нито дърва, нито кюмюр. Глад и мизерия – ето животът на Теодора в този момент.“

Въпреки огромните лишения Траянов успява в литературната си мисия. Обаче остава вечно нещастен в любовта. Двамата с Дора не успяват да „преборят Бога“. Любимата му заболява тежко и умира едва на 33-годишна възраст.

След време той си намира друга жена, която много го обича и се грижи за него – това е състоятелната вдовица Вера Балабанова. Към нея той обаче не изпитва същото. Когато в началото на 1945-а поетът влиза в болница, Вера лежи оперирана в къщи и безкрайно страда, че не може да бъде до него. Разказват, че тогава за кратко време отслабва най-малко 15 килограма. А когато лекарите й разрешават да иде в болницата да го види, отива и стои там до сетния му дъх.
Междувременно от Виена пристига Елена Петерс, и двете дами, съпруга и любовница, затварят очите му на 15-ти януари 1945-а. И чие име мислите споменава поетът в бленуванията си на смъртното легло.

На Дора Дюстабанова, единствено на Дора Дюстабанова! (П. Милев)

Песен на сърцата

Днес есента ще си отиде,
Събрала всичките мечти,
И никой няма да я види,
Когато с нас ще се прости.

Ще пее есенната фея,
Понесена на облак бял,
За двама влюбени ще пее,
Които Бог ги е събрал.

Че те живеят сред звездите,
В чертози само от лъчи
И често виждат през мечтите
На Бога вечните очи.

Тя в песента си ще премине
Към приказката на смъртта,
Че всичко може да загине,
Но няма гроб за любовта.
(…)
12-ти ноември 1936 г. Дора Янтрина (псевдоним на Дора Дюстабанова)

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

С Антон и Пламена по света: Насред облаците в Кордилера бланка

следващи

Петиция в подкрепа на целостта на „Ансамбъла за народни песни и танци“ – гр.Сливен