Албена Димитрова – непредвиденото е радост за творците

Тази година ще се състои Лятната международна академия по драматургично писане „Дом за непослушни“ в село Габровци, София и Велико Търново от 23-ти юли до 5-ти август.

„Дом за непослушни“ е международен обучителен форум по драматургично писане, свързващ различни жанрове посредством единна документална рамка. В продължение на две седмици, вече утвърдени и начинаещи автори на драматургични текстове и сценарии за филми ще участват в лекции и ателиета, под ръководството на известни европейски и балкански преподаватели и артисти. В програмата са включени четири лекции, които ще въведат в писането на драматургични текстове за театър, кино, танц и пърформанс – инсталации и три уъркшопа от по пет дни всеки – за писане на сценарии на късометражни филми, за театрални пиеси и за аудио пиеси и аудио инсталации.

Имаме огромното удоволствие да ви представим силното българско участие в лекторския колектив – Албена Димитрова. Албена е родена в София и заминава за Франция, няколко месеца преди падането на „Стената“. Дипломира се в Сорбоната по Икономически науки. Като икономист тя изследва математически модели на системните рискове свързани с приватизацията в страните от Източна Европа и с механизмите на корупция. От 2006 г. насам се посвещава изцяло на писането, на драматургията и на представянето на спектакли. В продължение на четири години изготвя артистичната програма на „Sofia Dance Week“, първият български фестивал за съвременен танц и изкуство, който се провежда всяка година през септември. Албена е първият автор от български произход, който е поканен да пише пиеса за редовния репертоар на „Comédie-Française“, режисирана от Francoise Zhilard. Работи съвместно и с хореографи като Орелиан Бори, Пиер Ригал, Брис Люру, Каори Ито и други.

Албена Димитрова публикува есе озаглавено „Вкусът на България“ – портрети на жените в България („Editions Le Rocher“, 2008 г.), както и поезия  „Méditance“ 2009 г.; „LivingDance“ 2010 г., които са преведени на английски, китайски и руски. Тя е автор на пиесата „Другия“, която се играе в „Théâtre du Vieux-Colombier-La Comédie-Française“ през 2015 г. Романа на Албена „Ще вечеряме на френски“ е вече добре известен във Франция, а спектакъла „Геометрия на каучука“ получава ирока популярност.

  • Като творец как Ви се струва идеята да се проведе международен семинар за драматургия на територията на България?

Събитие, което позволява среща и разговори между творци, е винаги изпълнено с възможност за непредвиденото, а непредвиденото е мото и радост за творците. И естествено се радвам, че в България се провежда едно такова събитие, че то се организира на международно ниво и от много професионални хора.

  • Всички лектори са внимателно подбрани сценаристи и драматурзи от различни краища на света. Повечето от вас създавате изкуство в различни форми и измерения. Какво ще бъде посланието Ви към участващите?

България не е петно в картата на Европа и света. Тук гражданските механизми са все още крехки и липсва може би малко повече доверие. Емоционалния свят на хората в България е много богат, и е чудно творци от различни култури да могат да се захранят също от тази емоционална енергия, все още доста неформатирана.

  •  Каква е основната мотивация зад желанието Ви да участвате в подобна щура и силно амбициозна идея?

Първо това са хората, които ме поканиха и в които имам пълно доверие, Гергана, Силвия и Митко инициатори, чудни артисти и стожери на събитието. Както и приятелите, които ни запознаха, Никола Михов, невероятно иновативен и сериозен фотограф на съвремието. А по-обективно считам, че мястото на един творец е движението и намирам в тази инициатива и в нейните организатори точно тази амбиция, да влеят в едно по-широко и свободно движение творческите процеси в театъра и драматургията и да я отворят и към България. В това има един безкористен замах.

  • Вие сте изявен писател, новелист и драматург във Франция. Какво от френската култура, литература и житие ще придадете на участниците в проекта?

Пиша и творя основно на френски език. Като не лишавам никога нито фразите си, нито драматургичните ми проекти в танца без думи, от присъствието на моята „Прима“ – българската сетивна култура. Получава се нещо като безграничен меланж захранен от сетивата. Културните натрупвания между френския ми опит и българските ми сетива ме освобождават от необходимост за национална принадлежност. Надявам се да успея да споделя тези акценти на плурализъм в мисловния и творческия процес. Фокусът, върху който насочвам моята лекция в Габровци, е пространството. Сценичното пространство – като лаборатория за създаване на достоверни сетивни и мисловни ситуации. Във Франция имам щастието да работя с артисти – хореографи, които творят с механизмите на гравитацията – тоест, търсят истинност на движението без йерархия между сценичните елементи, светлина, декори, тела, думи… Надявам се това да представлява интерес за участниците, и най-вече да ни позволи обмен без граници и националности. Мисля, че в Габровци всички ще бъдем в един момент пришълци и през дните на академията ще създадем един супер национален език.

  • Кои идеологии от френските творци Ви въздействат най-силно?

Имам доста лоши взаимоотношения с идеологиите. Всяка идеология затваря погледа в един момент. Това е структурно за идеологията. Тя трябва да избере една логична за нея гледна точка и да пречупи всички погледи през тази специфична гледна точка. А пък за мен липсата на догми и идеология е това, което ми харесва и привлича в артистите, които ми влияят.

Търсене на познание, постоянен интерес, почти болезнено любопитство, и поставяне под съмнение и пробване отново! Това са любимите ми „идеологии“ повлияни от френския ми опит.

  • Върху кой литературен жанр ще насочите повече усилията си, така че да не остане нищо незасегнато от него?

Мисля, че винаги ще останат незасегнати неща, но това, което ме привлича почти като магия е романа. Има нещо доста безкрайно в този жанр. Думите имат многопластови измерения. Те са същевременно слово в диалозите, описание в декорите, невидима музика в стила, почивка в съня, гласни и негласни… И това само романа го позволява. В едно есе, авторът и читателят са длъжни да окачествят думите, да им дадат логичната връзка спрямо един аргумент или защитена позиция. В романа нито автора, нито читателя са в задължителна връзка. Там думите принадлежат на персонажите и на фикцията, която се формира абсолютно независимо у всеки читател, и след публикация не принадлежи по друг начин на автора, който става просто читател на свой ред. За мен, читателят завършва един роман и тази безкрайна свобода ми харесва много.

  • Как виждате съвременния танц на българското общество и какво бихте променили в сценария?

Ако добре разбирам метафората, би трябвало да повярвам, че има сценарий и един режисьор. А пък аз вярвам, че няма написан сценарий и още по-малко един всемогъщ режисьор. Имам чувството, че българското общество масово изказва неприязън и болка от измамниците, но не успява да повярва, че може да създаде правила на взаимно съществуване без измама и корупция. Това е доста противоречиво само по себе си и блокира посоките на развитие и движение. От драматургична позиция, неразрешимия вътрешен конфликт не прави пиеса. В един момент една от силите надделява и тръгва в неоткрита посока. Ние всички сме част, по един или друг начин, от деблокирането на този вътрешен обществен конфликт, в който се намира България днес. И също така от нас ще бъдат провокирани силите, които ще надделеят утре. Едно е сигурно, всеки от нас създава и приема съответните правила, с които играта продължава.

  • Била ли сте в село Габровци? Организаторите са се погрижили да предоставят възможно най-удобната и подходяща за целта творческа среда. Как се подготвяте за това приключение?

С радост! Не познавам добре Габровци. Никога не съм била там, но доста добре познавам региона. Природата е невероятна и на места девствена. А там, където градът привлича хората от селата за тяхното препитаване, опустелите къщи са завзети от природата. Има нещо много силно и могъщо, понякога и тъжно, но със сигурност живо! Това е толкова различно от опустелите градове – призраци, които оставят смърт след себе си. Както например градове като Детройт след финансовата събпрайм криза…

А пък що се отнася до моята подготовка, най-вече съм притеснена от това: Как ще говоря на английски в България, където ме канят да говоря за моя френски опит?… Ммм, да! Имам чувството, че ще бъда във Вавилонската кула!

  • Ще Ви притесни ли чувството, че се намирате в бивше възпитателно училище? Обществото все още ги приема като нещо нормално. Този въпрос си позволявам да Ви попитам единствено защото вашата творба „Ще вечеряме на френски“ засяга комунистическия режим. Преобразуването на това училище може ли да се смята като една малка победа над социалните неправди?

Не знам точно какво означава „възпитателно училище“, но със сигурност „Въз“ – питанието ми се струва важно за човешкия дух, когато сме доведени да трябва да се грижим само за „питанието“ си (мисловния и сетивен процес е близък до този на животните, инстинкт за оцеляване). За това предлога „Въз”, тоест над „питанието“, ми се струва основен за отварянето на по-широк светоглед от този на оцеляването. Това е една от красотите на човешкото битие, което се стреми да надмогне оцеляването и да обогати дълбочината на житейския опит. Без този предлог „Въз” нямаше да има, нито фундаментална наука и открития, нито интернет, и още по-малко театър и драматургия.

Що се отнася до моя последен роман, говоря за неолиберализма, който се оглежда в липсата на опозиция. Не мисля, че бутнахме стената, за да сме обути с маратонки „Найк“, нито пък да сме възпитани от кралството на всемогъщите пари. И не мога да не си задам въпроса: По-свободни и демократични ли сме днес? Свободата на изказ, която беше една от най-тежко санкционираните свободи по време на комунизма, днес как се използва? Само като си помисля, че Сноуден е показван с пръст от „свободните общества“ и е третиран като един Солженицин, „предател на народа и престъпна личност за сигурността“… Това не ви ли напомня нещо?… Лично мен, това ме притеснява така, както ме притеснява масовата ни пасивност и забранената от идеологически норми възможност да се гледа без догми, както върху комунистическия опит, така и върху неолибералния тоталитаризъм.

  • Отдавна сте заминали извън България, но участията Ви в различни по-малки и по-големи събития в страната показват, че имате силно отношение към днешните събития и промени. Как се отразява на творческия Ви процес свързването с Родината?

Действително повече от половината ми живот живея във Франция. Бих казала дори, че съзнателния ми живот е прекаран основно във Франция. И намирам това за един шанс, малко като да напуснеш „пещерата на Платон“ и да осъзнаеш от къде идваш и „как мърдат сенките по стената в пещерата“. Но както в притчата на Платон, да излезеш и да се отвориш към външния свят не е самоцелно, нито пък бягство. Аз имам този шанс да обичам „отворената пещера“ и за това не се затварям нито във Франция, нито в България, просто си отварям очите и на двете места.

  • Заедно със световно известните хореографи Орелян Бори и Пиер Пигал създавате спектакъла „Геометрия на каучука“. Как се роди идеята и какво Ви събра в този творчески процес?

„Геометрия на каучука“ е другото име на един от разделите на висшата математика, топологията. Както Орелян и Пиер, и аз идвам от света на точните науки. Това със сигурност ни събира и забавлява. Идеята е на Орелян – да изведе театрално откритието на липса на форма и да наблюдава изключително прецизно смяната на състоянията в допирните точки на промяната. Това е и предмета на топологията. Най-просто казано, в топологията квадрата и кръга са едно и също нещо. Това, което има значение е само процеса на преливане без формален анализ в едно или друго състояние. В самата пиеса има зашеметяващи рискове. Играна е от осем акробати, а сценично публиката е четири латерална, нещо като квадратен ринг в средата и пред всяка страна на ринга са поставени местата за публиката. Тоест погледа на публиката идва от четири гледни точки. Мястото, в което се играе самата пиеса е една огромна квадратна шатра, чиято умалена реплика става марионетка на конци и е предмет на самото представление. Публиката осъзнава, че пространството, в което се намира е и съдържание на това, което гледа. Всеки си разказва сам на себе си някаква история, която ние не знаем. В цялата първа част на представлението, всяка една от четирите публики вижда само двама актьори, а през втората половина на представлението открива всички артисти на сцената, които манипулират ансамблово шатрата на конци… Имаше хора, които се връщаха, за да видят пиесата четири пъти, взимайки места в различна зона на поглед. Бяхме нарекли зоните Север, Запад, Изток, Юг – като метафора на света. И както света, в който живеем никога не виждаме цялостно, така и в нашата пиеса хората виждаха само една четвърт от това, което става на сцената.

Благодарим на Албена за допълнителната енергия, която ще придаде на участниците в този форум, а още мнения и коментари от „Дом за непослушни“ можете да следите с нас през цялата времева ос 23.07 – 05.08, 2016 г. 

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Частица от Кристо

следващи

Прочутият Червен – културно средище от Второто българско царство