„Аз не рисувам човеци, а чрез рисунката правя човеци“ – Илия Бешков

Към българската интелигенция от преди 1944 г. днес съществува подчертан интерес. След като толкова дълго, по време на тоталитарния период, за някои от нейните представители или се мълчи, или се говори само лошо. Над конкретни личности тегне ужасното проклятие да бъдат забравени от сънародниците си. За кратко или за повече, но се провежда нарочна държавна политика по заличаване на паметта за тях. Държавата бърза да се отърве от видни родни интелектуалци и народни будители – Димитър Талев, Михаил Арнаудов, Борис Йоцов, Йордан Бадев, Данаил Крапчев и др. Не му е мястото тук да говорим за вината или невинността им. В името на прошката и националното помирение е редно да се каже, че никоя интелигенция, взета в своята цялост – била тя „буржоазна интелигенция“, социалистическа и т.н. – не може да е враг на народа си. Напротив! Тя е изразител на определени обществени нагласи. Понякога тези нагласи са неприемливи и нехуманни от гледна точка на съвременността, но както се казва, „такова е било времето“ тогава. Заблужденията не са чужди и на най-високо образованите.

Но в никакъв случай не бива да се разсъждава за интелигенцията класово. Тя е сбор на отделни личности, които от гледна точка на ума и интелекта си са „цели вселени“. Само един невеж човек би повярвал, че всички някога са били еднакви – сред представителите на т.нар. „буржоазна интелигенция“ разлики е нямало или в „социалистическата интелигенция“ всичко мислели еднакво и пр. За децата всички възрастни извън семейството си приличат, защото са високи на ръст. Вярно, „за улеснение“ и в името на науката класифицирането е за предпочитане. Както казва Давила: „Прогресистът си мечтае за научното окошарване на човечеството.“

Всъщност хората са твърде различни и не бива да съдим за техните качества от гледна точка на материалното им състояние или образованието им. Още повече, българските интелигенти търпят промяна във възгледите си, особено в политическата си ориентация. Пример за това са тъкмо споменатите Димитър Талев и Михаил Арнаудов след 1944 г., но също и общественици от ранга на Димо Казасов.

Сега ще стане дума за един от най-знаковите случаи на „прикрито дисидентство“ у родния интелектуалец. За Илия Бешков – даровит художник, но същевременно голям мислител, любим университетски преподавател на цяло едно поколение, личност с огромно присъствие в културния ни живот. Човек, чийто думи смълчават и замислят. Скулпторът Иван Фунев си спомня, че около Бешков постоянно има хора, които го следват и го слушат в захлас. Неговите лекции в университета са всъщност разговори за човека, живота и изкуството, затова те никога нямат край и са толкова увлекателни. Ефрем Каранфилов пише за него: „Той е есеистичен дух както в мислите, така и в творбите си. Той е големият есеист на нашата живопис. При него мисълта, неспокойна и ярка, се откроява в съвършенството на образа и в драматичната напрегнатост на словото, бликнало непосредствено и свежо от карикатурата.“

Тази предразположеност на Бешков към метафизичното, към философското осмисляне на живота, го събира неизменно в компанията на културни дейци с различни професии. Дружи с Константин Петканов, Димитър Михалчев, Любомир Пипков. Илия Бешков е роден през 1901 г. в Долни Дъбник, Плевенско. Но той е интелектуално откъснат от българското село. Тясно свързан е точно с градския начин на живот, чувства се напълно в свои води в компанията на софийските интелектуалци, където се обсъждат културни въпроси и се черпи творческо вдъхновение.

В личността на Илия Бешков е заложена голяма доза драматизъм. Именно той поддържа силно изострено копнението му по духовното. Драматизмът, разбира се, има своето лично измерение – то е свързано с преодоляването на миналото, на раните и травмите от времето преди 9-ти IX 1944 г. Защото Бешков, като творец и интелектуалец, принадлежи и на „двете Българии“, на тази от „царско време“ и онази от социалистическия период. Призванието си на педагог и преподавател осъществява практически след 9-ти IX. От 1945 г. започва работа в Художествената академия в София, като от 1953 г. е редовен професор в нея. По това време Илия Бешков е изключително уважавана фигура. В същото време в чисто човешки план големият художник се чувства угнетен и изплашен. Брат му Иван Бешков е осъден на смърт от Народния съд. И въпреки наченалата университетска кариера, показваща благоразположеността на новата власт към личността му, Илия Бешков винаги си остава с резерви към нея, не прежалва загубата на брат си и живее в безпокойство за бъдещето.

Скръбта не се отразява негативно на творческия му ентусиазъм. Бешков продължава да е все така деен. Но интелектуалните му търсения завиват в две различни посоки. Едната е официалната, според която той е мотивиран и примерен „нов“ човек, възпитател на бъдното поколение университетски преподавател. Другата посока, към която непокорния дух на Бешков се стреми, е своеобразно бягство от действителността. За нея разбираме от т.нар. „Черна тетрадка“ – тайния му дневник. В дневника Бешков е себе си. Там се съдържат вече познати от другите му есета мъдри мисли относно професията: „Карикатуристът – хуморист се надсмива над дадена проява у другия човек. (…) Карикатуристът не съди света и не го поправя – той го опрощава, като прави и себе си смешен. (…)

Тук се нанася удар на най-зловещата проява – гордостта – именно чрез присмеха и самоотразяването. (…)

Светът на „сериозните“ е опасен – чужди на самоунижението, тези хора са устремени право към надменното, леденото спокойствие на палача.“

А на друго място ще отбележи: „Карикатуристът трябва да почита другите и да се надсмива на себе си, да бъде весел с всички и да плаче насаме. Той трябва да има дар, за да не завижда на другите. Злият не трябва да се захваща с този опасен занаят, както на лошия не трябва да се дава нож.“

„Черната тетрадка“ е ценна, защото там Бешков ни се разкрива като силно вярващ в Бог човек. Той е уверен в превъзходството на западната християнска цивилизация, която в скоро време ще победи веднъж завинаги „източната сатрапия“. Западната християнска цивилизация е идеалът на И. Бешков, за който научаваме само и единствено от дневника. Тази цивилизация е единственият и естествен пазител на християнството и на доброто. „Там е позволено всичко, но остава само добре направеното. Там човекът се шегува, за да изрече сериозната истина, а ние ставаме сериозни, за да изречем и извършим глупостта. Там хората са годни, затова работят, а ние работим, за да станем годни. Там търгуват, без да лъжат, а ние лъжем, без да търгуваме.“

Вярата на Бешков в превъзходството на западната цивилизованост донякъде обяснява интереса му към Бай Ганьо и „ганьовщината“, като образи на вродената българска „нецивилизованост“ („негодност“), на Бай Ганьо като национален (български) типаж. „Да намерим образите на трайните, типичните състояния на българин под това небе, над тази земя.“ (И. Бешков)

Когато четем за него и творческите му домогвания, изниква асоциацията с написаното от Ф. М. Достоевски в „Дневник на писателя“ по отношение на Херцен. „В целия си свой живот той е бил преди всичко „руски благородник и гражданин на света“. В случая с Бешков – той е българин с аристократичен дух и в същото време „гражданин на света“, т.е. магнетично привлечен от чуждите образци на цивилизованост, културност и могъщество, които мислено противопоставя на родната „непригодност“.

Есеистичната мисъл на Бешков се стреми към съвършенството и истината. Той има брилянтни попадения, като например:

„Щом човек престане да прилича на себе си, явява се неприличието.“

Склонността му към морализаторстване е забележителна. Не случайно той е определян като „модерния български Сократ“. Ето едно изключително прозрение от тайния му дневник, което разкрива високата философска подготовка:

„Мисълта за пълна познаваемост на света (на материята и духа) е най-съблазнителната и най-зловещата. Никакво престъпление не може да се сравни с нея. Хора, обладани от тази мисъл (от този бяс), са разрушители и убийци. Шекспир казва: „Простакът не знае само това, което още не се е случило!“ Смирението, като добродетел през християнските векове, е именно онзи предпазител от опасната мания. Смирението е съзнание за нашите немощи и несъвършенства. В смирението лежат всички нравствени и морални ценности и прояви на човека. То е най-дейното състояние на човешкото съзнание и затова пълното и искрено смирение е истинското пълно познание.“ (Черната тетрадка).

След откриването и публикуването на дневника Илия Бешков е като че още по-непознат и интересен от преди. Пред читателя се разкрива една творческа „тъмна половина“. Започваме да си задаваме въпроса, в какво същност е вярвал Илия Бешков. А отговорът е: В изкуството си.

„Истинското изкуство е да нарисуваш това, в което вярваш.“ (И. Бешков). С таланта си на художник той ще пребъде във времето. Защото точно това е „неговото“ изкуство и неговото призвание.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Отвъд добро и зло – Николай Хайтов и „Диви разкази“

следващи

За алтернативния театър, живота в България и бъдещите предизвикателства – интервю с Нейтън Купър